Зорница Иванова - Десетте ми лица

Зорница Иванова е родена през 1996 г. в гр. Варна. Завършва медийни и комуникационни науки във Вестфалския Вилхелмс университет в Мюнстер, Германия, след което се завръща в родината. В момента живее и работи в София. Професионалният ѝ път я превежда през радио журналистика, връзки с обществеността, медийна анализа и издателска дейност. Поезията обаче винаги е била съпътстващ елемент през годините. Главно стилово вдъхновение за Зорница е сюрреализмът, а като свои кумири в писането вижда френските поети Пол Елюар, Антонен Арто и Рьоне Шар.

*

Обели слоевете на сърцето,

като мандарините през забравената вече зима, 

но корите остави лежащи

из цялата ми стая. Да ухае

щом отново се превърнеш в камък.

*
Десетте ми лица се надиграват на поляната,

а аз облакътена на тревата наблюдавам ги

без лице сама оставена.

Толкова са цветни те, така объркващи,

а аз обичам бръчките им, белезите.

Странните им смехове,

извивките в гласа, изваяни с годините.

Десетте ми лица не се страхуват от стареенето,

виждам само лекия им свян, 

полъх на несигурност

кога

нови десет

на тяхно място ще танцуват.

*

Толкова чинии сме изпуснали по коридорите,

не сме обаче като гърците,

не е наш ритуал или игра, а вероятно

бе препоръчително

да е поне емблематично,

изпускане

и счупване с послание.

Всеки настоява за послание днес.

Сега не знам тършува ли из тази сграда 

доброволец,

който да почисти и метла да вдигне,

не ми се виждат сякаш

силуети, топлина човешка,

нека си лежат така спокойни

остатъците,

остротата, ръбовете.

*

Преди изпращаха сърцето в плик,

изрядно запечатано. После някой пропищя,

не било 

достатъчно стерилизирано и капело.

Разваляло на плика марката и наводнявало

кутията жълтееща 

на улица Незнайна. Тук нямало

уважение към другите писма, подписаха се.

Въведоха различни нови мерки,

по-дебели пликове,

непромокаеми,

марките – гланцирани,

пратките – увити в сигурни станиоли.

Сърцата, дръзнали да бъдат пратени,

раздробени на парчета,

че да се побират.

*

Любовта се разпознава по нуждата

да разтеглиш един човек в броеница от думи,

или само в няколко щрихи, изваяни с кръв.

Да го нарисуваш върху снежен лист,

който после ще погълнеш

и смелиш така, че

мастилото да се разтвори в теб,

баграта да застине по всеки самотен орган.

Това е истинската любов,

всичко друго е пукната евтина ваза.

*

Коя е жената, зашита към кожата,

чии ръце докосват ми косите всяка вечер?

Зеници, трепкащи искри, на огледалото са чужди,

и не, не са отломки от изчезващия смисъл.

Коя е жената, въргаляща се из леглото ми,

чието тяло ми тежи понякога?

Тя,

която безцеремонно се обляга върху масата 

и макове забожда 

в празни вази?

Не искам да я опозная. 

Нека чужда съм за себе си. 

На път ако потегля –

багаж в ръката нямам.

*

Облякохме се необмислено и не спрямо повода.

Остава

малко грим да сипем

над клепачите на себе си, плюс още мъничко

излишък за околните и ахканията им,

мило замаскираме среднощните терзания.

Срещите не се съобразяват с времето,

което им отделяме,

нахално

кратко, спорадичен пристъпът,

стрелките на будилника

отказват

да си вземат дрямка и студената възглавница

изстива още малко.

Ризата без шевове,

обличам някак винаги накриво и неправилно.

Ще се срещнем в пет до магазинчето

за червена нощни рокли с грешни ръбове,

без копчета.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021