Продължаваме отвъд.
Манифест на Нова Асоциална Поезия.
Манифестът отдавна е изгубил значението си на акт, легитимно предаващ уникален екзистенциален и естетически опит. Същото важи и за неговите автори. И за авторството въобще. В подобен смисъл Манифестът е само историческа следа и негация на социалното значение на изкуството.
Защо тогава пишем Манифест? Защото сме асоциални. И искаме да засвидетелстваме изгубеното време и смисъл на деградацията на изкуството, литературата в частност. Опитваме се да възкресим манифестното, а с негова помощ – и автора, но най-вече възкресяваме поезията в нейното отрицание и метафизично бягство от самата нея.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт. Подобно на Фуко откриваме надежда в технологиите на себе си, фиксиращи обаче не дистанциите спрямо властовите центрове, но най-вече спрямо подмяната на екзистенциално-метафизичните търсения, на крайностите на човека, на граничните образи и езици с оправданията на техните тотални отсъствия в настоящето. Ние възкресяваме автора, за да убием твореца.
Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети. Ние се отчуждаваме от производителите, работниците и продуктите на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв“!
Автор: Васил Прасков
Добавки
1. Душата е асоциално
животно
Душата сама по себе си е асоциална в метафизичната си същност, отричаща всеки социум и социалност, говореща само и единствено на езика на поезията и опитваща се да напише своя версия на истината, за да спаси себе си. Ето защо ѝ даваме думата, делегирайки ѝ пълна свобода на Автор на нашето продължаване отвъд апокалипсиса, през самоунищожението, към възкресението, след които остават само Бог и Любов.
Ива Спиридонова
2. ***
Свободата е единствено в Духът. В този аспект всяко обвързване с „приетата“ реалност е социално.
Божидар Пангелов
3. Отчаянието на думите
Поезията е екзистенциалният изначално обречен копнеж на човека да приключи, да доведе до осъзнат край всяко разкъсващо, парадоксално чувство чрез себеизразяване посредством думите. Смъртта на чувствата е самата свобода – самотата в най-голата й форма. Никой от нас не е научен да умира приживе. Отчаянието на думите е достъпна форма на самоубийство, защото думата е вкаменелост и памет, реликва, образ на нещо несъществуващо, забодено като пеперуда на пано – сянка само на себе си. В този смисъл писането е дълбоко асоциален акт, който не води към живота с неговите преходни, нюансирани илюзии, а към същността – безвременна и (без)личностна. Общност от хора, съзнаващи думите само като символ на прехода отвъд, е смисълът на понятието общност изобщо. Спойка на различностите, спиране на потока на ума и слушане. Свят без център и без цел. В началото и в края на този път стои единственото съществуващо, което не е нито чувство, нито дума – любовта като битие.
Ружа Матеева