Весислава Савова - Песни по съседски

Песни по съседски

Wind of Change

На улицата, по която минавам всеки ден, привидно нищо не се променя. Поне не, докато не се вгледам отблизо.

Ето го застаряващият травестит. По закон, може да носи минижупите си когато поиска. Естетично, също не би било зле – дълги, атлетични, обезкосмени и с лек загар крака. Защо не? Защото, споделя той, са в белези. Не от подземието на най-късата улица в София. Не и от ултраси. Себеподобни, които не се обличат като жени, са го докарали до там. На болка носи, на унижение не се е научил.

Ето я и жената, която всеки ден купува по два хляба. Нищо нередно, нали? Само, че тя има цьолиакия, т.е. глутенова резистентност. Не може да хапне и коричка, без да вие от болки, пък е все усмихната. Споделя и тя – гълъби хранела. Гълъби в клетка. А клетката – в изоставен двор.

Не съм виждала отдавна „лудата“, както я наричат. Пийва стабилно, даже се продава по тъмно на някой ъгъл за патронче водка и две-три цигари. Оказа се, че майка ѝ най-после е надвила и я е убедила да спи в дома си. Поне докато свърши зимата.

А, ето го и клошарят – все така слабичък, опърпан, с беззъбата усмивка и вечното: „Мерси, майка! Приятен ден, майка!“ Най-милото, което може да каже и на жени, и на мъже. До него все така са двете бездомни кучета, които храни преди да сложи каквото и да е в устата си. Вече не спи в приюта. От онзи ден, в който го видях със сцепена глава и насинено око. Споделя, че е паднал, но тези рани са ми познати. До болка – не само негова.

Улицата е все същата. Ветровете сменят посоката си. 

В нашия квартал, а-ха, а-ха

... точно така – спука се тръба. Всичко би било в рамките на (не само) новото нормално, ако не се беше случило в някой от апартаментите под или над нас, но набедената за виновна бях аз. Още по-ненормалното е, че се случва на втори януари – някои съседи още не са изтрезнели, а от тези, които повръщат, само един-двама са се натровили с „купешка“ руска салата. За другите – ясно. Ясно е и с ВиК специалистите – хич не им е до тръбите. Та били те и моите, въпреки интереса на единия към тях. Събирам всички сили, организирам „строго, но справедливо“ потърпевши и причинители и шест часа по-късно се радваме на простия акт всеки да се изкъпе, без това да се отрази на останалите. И е така, докато душът ми прокапва. И скапва – настроението ми, планираният ми планински преход и желанието ми да не видя майстори поне още 365 дни. Последното е с най-голям провал. Майсторът идва. Довършва недовършеното и междувременно вече знам историята на живота му. Чудя се само книга ли да напиша или да го застрелям. И в двата случая няма да спечеля нищо. 

Candle in the Wind

Вход от 16 етажа. По пет апартамента на етаж, освен на първия и последния. Там има по един, но не променя особено положението. Няма как да се познаваме всички, а какво останало да се сближим. Когато бях дете, живеех във вход от осем етажа, с по три апартамента на етаж и всички се познавахме. И си гостувахме. Даже, ако не украсявам излишно от сантименти, вратите не се заключваха. Сега, когато видя некролог, трябва да изчакам 40 дни, за да разбера дали някога съм срещала този човек – тогава слагат снимка на жалейката. Едва в този момент си спомням за неизпълнените обещания: да поздравя, да се усмихна, да помогна, да изпием по чаша кафе. Толкова. Загасва свещта на силен вятър. А обещанията... част от тях си остават все така неизпълнени. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025