Стефан Гончаров – TwinPeaks.Bg

Гласове потъват зад стъклени завеси, огряни от огъня на нощта. Лицето на липсата ни намигва от другата страна на изгубената магистрала. Сънищата ни препускат в огледалото, решени да чуят края със Стефан Гончаров.

fama est

онази мечка

обесена на уличната лампа

пред детска градина Великденче

отворила очи 

и казала

“дръжте”

когато отидохме да ѝ се порадваме 

заедно с децата от квартала

(тези гласове от сол 

увиващи в ха-хо

хи-хи

задните лапи на нощта)

нарамихме гледката

и запълзяхме в кръг

решени да чуем 

края

на границата

събраха ни около огъня 

с колегите от подножието 

да погледаме игрите 

татусите тъкмо теглeха чоп

кой ще надене 

главата на вълка 

която се търкаляше в краката им

като спукана топка 

мирянинът 

(така му викаха циганките от ямата)

изтегли късата клечка 

и след няколко минути мълчание 

се облегна на нощта 

и започна да вие 

боксьорите се наредиха в кръг 

с подмазани юмруци 

и зачакаха

повече никой нямаше

да стъпи тук

без покана

не че нещо

твърдеше 

че се срастнал с чаршафите

гласът изпод завивката – викаше 

за помощ ден и нощ

събирахме се

говедата от червеното – магазинчето 

пред падналия блок – да го слушаме 

как разказва  

как вие 

за миналото на съня

не мислехме

че някога ще спре 

но един ден се отви 

и видяхме 

лицето зад липсата – празната шепа

която стърчеше от възглавницата

мнозина запротягаха ръце

за да го здрависат

но юмрукът стисна здраво тишината 

и потъна 

вълнение

бяхме се събрали

на изхода на старческия

когато глутницата премина 

начело на рояците 

телата им

на решето от дъжда 

разлагаха пътя 

и малкото от деня 

което не потъваше в очите ни

късият 

(и той като дете

отгледано в мъглата)

замаха с опашка

и се разтече

останалите решихме да останем

на прага на нощта

докато преброят жертвите в краката

на празното небе

не ни се получи

овчарки препускаха в огледалото

което окачихме в коридора

после спряха

“уморили са се” 

отбеляза някой зад шпионката

и всички се засмяха

гласовете ни потънаха 

зад стъклената завеса

и лай раздра срещата

отвън окото 

се завъртя в ключалката

и актьорите

излязоха на сцената

прегледът

засякохме го в коридора

на път за лагера

личният го потупа по рамото 

и се засмя 

“от нокът не се умира”

той не отвърна

(пръстите му висяха около врата

като коледна окраса)

само се поклони

преди отново да се обърне

с лице към стената 

“никога не сме имали 

толкова здрави елхи”

и никога повече

няма да имаме 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025