Слави Томов - Човек иска да умре

*
Сигурно ми остават 2 или 3 или най-много 5 години живот. Това вече не ме притеснява. Не бързам за нищо. Дори съм забавил оборотите си на живеене. Любувам се на малките неща. На нещата, които досега почти не съм забелязвал. Или съм ги подминавал пренебрежително. Ще изживея този екзистенциален остатък спокойно. Отказал съм се от всякакви претенции за пари или кариера. Всичко, което имам ми стига. Предостатъчно ми е. Бих казал, че точно в този момент получавам най-големи предложения за по-добра работа и за други неща, към които съм се стремял през живота си. Отказвам всичко. Ставам много рано. Правя си кафе. Пуша няколко цигари с това кафе. Знам, че са вредни, но дали ще удължа живота си с 5 или 6 месеца, не ме вълнува. Единственото, което искам е всичко да свърши ненадейно. Както си вървя. Или както спя. Не искам да бъда в тежест на никого, нито някой да ме съжалява. Ако времето е слънчево и няма много вятър, отивам до плажа. Сядам на някоя скамейка сам и се зачитам в книга. Наблюдавам хората. Движенията им. Разговорите. Поведението. Преосмислям ги. Купувам си пресни плодове и ги ям бавно, вървейки. Преди дни, след като станах от една скамейка, чух че някой извика нещо зад гърба ми. Обърнах се. Беше някаква жена. Държеше якето ми в едната си ръка и ми подвикваше: Г- не, забравихте якето си на пейката. Усмихнах ѝ се. Махнах с ръка и продължих. Имах толкова много якета вкъщи. Влязох в някакво кафене. Седнах на маса до прозореца. Клиентите влизаха и излизаха. Пиеха кафетата си почти прави. Аз се наслаждавах на всяка глътка. Помня, че преди да се прибера четох Maurice Blanchot. The Space of Literature. Забележителни есета. Запомних това, което преразказвам по памет: човек иска да умре, но в избран от него момент

*
Днес попитах троснато личната ми лекарка: при моето заболяване (както сигурно и при много от случаите) ранната диагностика е от решаващо значение. Пациент съм ви сигурно от над 15 години, защо до сега не сте открили какво ми има? Мълчи. Скъсява дистанцията и ми изръсва: защото техниката не бе напреднала толкова много. Шибаната техника. Когато бях в болницата, лекарите наблюдаваха пациентите си през монитори и следяха показателите им. Не видях някакво особено подобрение у тях с проклетата техника на лекарите. Излизам бесен от кабинета ѝ. Аз ли трябва да се следя постоянно сам? Ако го направя, ще ме изкара хипохондрик. Шибвам се в първия бар и си поръчвам Heineken. Журналист съм. Свикнал съм да вървя пред нещата, а не след като са се случили вече. Защо аз усещам задаващите се болни социални симптоми и то без нужната техника, а тя, не е усетила нищо до сега? Сигурно трябва да си потърся психоаналитик. Сигурно и психоаналитиците вече разчитат само и единствено на техниката. Хвърлям всичките си изследвания в кошчето, паля цигара и излизам навън. Пак е необичайно топло за декември. Метеоролозите ще отчетат отново природни аномалии. Тръгвам към плажа. В далечината съзирам къпещи се. Домашно куче тича из плажната ивица и носи изсъхнал корен на стопанина си. Събувам обувките си и зашляпвам из пясъка. Топъл е. Дори горещ. Носи ми асоциации като Madeleine на Marcel Proust. Доближавам водата, която намокря глезените ми. Потръпвам. Преди 25 или 30 години на това място имаше дансинг. Често идвах тук вечер. Танцувах с красиви момичета. Помня, че се бях влюбил в едно. Казваше се Ивет, или Сузи, или Моника. Забравил съм вече. Танцувахме няколко пъти. Обясних ѝ се в любов. Поисках да се срещнем на другия ден отново. Тя ми обеща. Но не се появи нито на другия, нито на по-другия, нито на третия ден. Изобщо не се появи. Един мой приятел ми каза, че я видял за последно с някакъв бразилски моряк. Държала в скута си огромен букет и преливала от щастие. Почти съм я забравил, но се надявах да бъде щастлива и в момента с този бразилски моряк. Ако я видя, сигурно няма да мога да я позная.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025