Стефан Гончаров - Странно, гнило, тясно
странно гнило тясно
съседите ми (със светещи челюсти
увити в гирлянди от черва) коментираха някакво
споделяно тяло
разравяно бедро
хапано мълчание
и в ръцете им угасваше снегът
(черно Рождество)
синьо е
като куче в небето
или бряг от ледени резци – сърце на каишка е
обещаното без думи
*
октомври ближе кръвта ми – сезонът на
мед и мента замирисва и
в рани завити
бели бедра дъжда посрещат
разтворени като цвете – далия или мак
няма значение – в тъмнина се разгъва
тъканта на тези
със страх ловени дни
и неясно е дори лицето
на моя ближен – торсът
който в калта пред блока плува
обринат и мек
(като новородено)
*
спъни се в мен – огъни небето си
като мокър глезен
в ръцете на пристъпилия (онзи който
тишини от коса и кост ти подарява)
и само време остави
за невидими рани (за безкрайни поводи
да започнем отначало)
когато се изправиш
от другата страна
на сърцето ми
схима
затворените думи
увити в тъмните ни приливи – небе са
и кръст – отлъчените брегове
на залязващи пустини
(на тиха плесен
сънувала уюта
на горящия ни скит)
пристъпваме
към утехата на дни
топящи се в прегръдките
на разполовения ни ангел
котки
като черни облаци – пълзящи по бетона дъждове и
тихо трупащи се следи
(развързани кожи осеяни с погледи)
превръщат се в ръце
когато сянка пресече пътя
на тялото ни
раздадохме любовта си
като цветя от кожа
увити около костта в гласа ни – неделният мрамор
който във всички посоки мълчи
като булчинска рокля
износена от търпение
*
миналото ми е разрязана кост
(с празен поглед и ръце от кал
ангели претърсват раните)
и не липсват доказателства че аз съм
майка на разстоянията – сън положен
в гнездо от плът
(и в крила е
лицето ми увито)
*
кротка челюст
разперен гръбнак
навити ръкави плът
насила ме рисуваш
по-червен от рана –
сърце в ремисия
*
стрела сме в ръцете на нощта
(дъждовен полет
над изстинало от погледи тяло)
улучили вятъра
редим тъмни думи от ребра
в утробата на изгрева
голи сме
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022
