Стефан Гончаров - Челюсти
Корените на есента се нареждат в краката ни. Всеки умира сам, но всички заспиваме заедно. Поезията на Стефан Гончаров е истина, която е на един сезон разстояние от нас.
Александър Арнаудов
*
челюсти под завивката
прах по възглавницата
и светлина в чаши
наредени до леглото
всеки умира сам
но всички
заспиваме заедно
*
като памук и пот
като юмрук от глина
като игла в буркана с мед
(който отвори със зъби)
ти беше снимка
на небето над Дамаск –
летях в образа на отминаващ свят
и домът ми беше сит
по израженията ти се учех
на търпение и сняг
зима бяха костите
в които бавно се превръщахме
на сезон разстояние
от истината
*
на лов за тяло
опряно до стената
за парче восък увито в лъчи
(като лицето на затворник)
за нисък тон
неволно изпълващ
червените ни помещения
(за вода в кални шепи
и бели сърца
и износени нощи)
в мене плячки
ближат раните на ловеца
*
мръсен е черепът
пръснат по паважа
(студен но сух солен
порцелан
на парчета сънуван)
и циментът
отвисоко почти
на безкраен пейзаж прилича
(на лоно
изгладено от кубинките
на херувимите)
*
стъбло оголено насред лъчите
като кол забит в сърцето на нечия пустиня
почти като кръст
на който животът може да разпъне
само сянката си
*
отражения са белите ръце
които поканих
насред меда в червата ми
насред пулсиращите липси
разхвърляни по масата
където нощта бели бавно
очните ми ябълки
*
вчера се разхождах – в червата на октомври плувах
Южният гореше като прашна свещ и
дървета пукаха превити над
износените качулки на бездмоници
в пъпната връв на сезона оплетени
като надрусани монахини
мокри
възбудени
чисти
в съня ми се носеха
окачени на златни примки
далече от смъртта която
короните на есента редеше
в краката ми
*
въжета в косата – за юмруци разплитащи нощта
покана (насън приета)
и стръв
хвърлена в белите локви
които лицето оформя
когато светлината целуне очите
с език от лъскави парчета стомана
наредени като копия
в разораното поле на нечие
непознато тяло
*
от кости излят
пречупен и мокър – късният рояк тела
в глас превърна
безформения си полет (червената си орбита)
над Бакърена
където до следващото лято
(когато всичко отново ще изчезне)
с вятър и сол
ще причастявам съня си
лицето ти ми пречи
петно е
плет е
ливади сол укрива
от обелените рани
които (ми казваш)
на очи приличат
когато се усмихна
на някой в тебе
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021
