Петър Канев – Главите на сърцето

*
Когато се родих, светът започна да се разпада.
Наистина. (…)
За това не мога да не се чувствам сякаш съм катастрофа, която е на път да се случи. (…)

(Димитра Канева, Монолог на Мор от „Земя на копнежи“)

ГРАДЪТ НА ПЕНЬО ПЕНЕВ

Аз съм се родил и оживял от развалено проклятие.
Живея и оцелявам (което не е едно и също)
от развалено проклятие и за да развалям проклятие.
Но разваленото проклятие е преди всичко проклятие,
което се е оказало ялово.
Всеки, който общува с мен ще бъде прокълнат ялово.

Господ помага
на проклетите.
Господ помага
на проклинащите.
Господ помага
на прокълнатите.
Господ помага
на всички.
Но последните
ще бъдат първи,
когато на гарата в Димитровград
сменят локомотивите
и влакът се обърне
към Нарния.

ГЛАВИТЕ НА СЪРЦЕТО

• Не спа?

• N'est-ce pas? Не спа? 

• Напи се? Не спа, а? 

• НАСПи – НАСПи се!

Заспах с огромния си задник върху всички извори.
Като не мога да ги изпия наведнъж, поне ще ги запуша.
Запушвам – пуша – цигара от цигара –
Дъхът ми е огнен – зловонен – от преизподня. 
Жаждата ми е в разпран мех – 
Хитлеристка, ненаситна, не-НАСПиваща –

Уж вече заспивам, но…
Някои от главите ми само дремят.
Правят наопаки – на другите ми глави.
Колко глави имам в роман-тика – така – тика – тик – тик – тик - тик-вата ми…
боли-мъ-мъ -мън мън шан – ан – мъ – мъка – ииих!
Много са главите ми – като ми отрежат някоя – израстват още три –
от де да знам вече колко са ми резали?
Главите ми - в безкрая, но сърце – едно…
Защо никой не убива ламята в сърцето?
Е*а си тъпите юнаци!?

Аз съм само едно сърце,
обрасло с хиляди глави – 
и изобщо нямам тяло – 
само задник и опашка – счупена –
в счупеното пулсът е най-силен – тън – дън – тън – дън –
сърцето ми - злобно и болящо –
любящо – плачещо – грачещо -
също като бях дете
то тайно пише роман
колко са гадни златните ябълки.

В НАС-и-Пъ една бабка е дошла да си наточи вода
с ножа си.
Романът ми пада в краката ѝ.

• Ех, бабо, бабо,

ето ти главите ми – виж ги, прочети ги -

• Не спа, N'est-ce pas, а?

• Гаранция-Франция,

• Вода повече никога няма да има…

Пръска.
Наоколо всичко е червено.

МАРА БЕЛЧЕВА НА СЛИВАТА

Детството се връща като чухал -незнайно от къде
като на Мара Белчева на сливата – 
малката Мара – саможивата –
тя обича само сливата
и само сливата я обича.

тя няма приятели, няма дружки, няма любими,
родителите ѝ са ѝ играчки –
любима ѝ е само сливата – 
прегръща я, танцува с нея, 
скача по клоните, от клон на клон,
играе с нея цял ден,
като малка маймунка 
–
цялата в светулки.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Не искам да умра,
защото искам да умра.
Ако не исках да умра,
щеше да ми е все едно дали
ще умра.

Ако можех да простя на себе си,
щях да простя и на всички.

В детството ми стаята ми беше със северозападно
изложение.
Всеки ден гледах Запада
в залеза.
На северната стена до мухъла
имах пластмасова фигурка
на Хан Соло.
Ландо, Ландо, приятелю,
какво направи сред града
в облаците?

ЧЕРЕШКАТА НА ШРЬОДИНГЕР

Ако разберем къде остана детството,
детето няма да го има там,
ако не знаеш къде е,
то е още там.

Ето там е – 
Детството
на черешата.
всеки юни по цели седмици на черешата,
още се катеря – по най-тънките клонки –
те се огъват и ме галят и подмятат,
но никога не се скършват, не ме хвърлят долу,
дори, когато целият връх увисне с мен 
той ме люлее и целува –
дървото ме обича.
Има любов на света.

Тази череша в двора е отрязана отдавна,
отрязаха я в разцвета на силите ѝ,
когато раждаше най-много –
цялата румена от плод.
Няма да се кача на нея вече никога.
Затова и тръгнах към Непал.
Качих се на най-високата череша на света,
но тя беше твърде крехка, твърде мъничка,
макар и карловска,
какво изобщо правеше на Джомолунгма?

Тук Христо Проданов изчезна в бездната.
Сега той хем е жив, хем не е жив –
ако го открием къде е, той веднага ще умре,
ако не го открием, ще е жив,
но няма да го има никъде. 

Къде съм?
Катеря ли се или летя 
или падам?
Пилот ли съм?
Подскачам?
Сбогом, Зайо!

Отдавна вече не е юни,
Март е.
Сега съм зрял само аз.
От толкова много обичане
любовта ми се превърна в рана –
черешово-алена.
Ако я докосна, така боли, че ще ме убие.
Ако не я докосна, сърцето ми е празно.
Сърцето ми е черната кутия –
ако я отворя, любовта ми ще умре,
ако не я отворя, ще знам ли че я има,
дали ще чувствам, че е още жива?
Ще я открият, чак когато експлодирам,
забит в световния Търговски център –
тогава тя ще им разкаже как в двигателя ми
са влезли патици – от Хъдсън ривър -
и че арабски тероризъм не е съществувал никога,
а през септември просто съм завил, 
за да не убия 
патетата
и майка им и баща им,
които се обичат
и ги гледат
и са си верни винаги
завинаги.
Не, тероризъм не е съществувал от друг вид,
освен един –
въженцата на лилипутите.

Ех, любов, любов, любов,
ти не си ми като жълта тиква,
ти си костилката, която е черешка,
любов, която идва, само 
когато 
си отива,
любов, която се появява, само 
когато
изчезнем
и проста любов
в скута ми
в мъркането на котката Мелъри,
която не яде
череши.

АМОРТИЗИРАНИ ПРЕДМЕТИ

Вървя по улиците и събирам стъкълца
от кафенета, които вече не съществуват. 
Едното се казва Горбачов, а другото – Бети Втора.
У нас от партийните секретари обаче 
още никой никога не е умрял, не е умирал.
Те не умират никога, ще живеят вечно,
ще ни надживеят.
Комсомолците след тях вървят.
Пионери, пионери,
за нас остава да изгнием нейде
в Дивия Запад.

.
А пост-мортем момичета
от племето Дакота
ще си направят от интегралните схеми 
на смарт-фоните ни
стийм-пънк
обеци.

Поне ще бъдем

обеци

на ухото.

ЗАКОНИ НА РОБОТИКАТА 
(AMOR VINCIT OMNIA)

§1.

Няма интелект без чувства.

§2.

Няма интелект без чувства.

Това значи ли,
че компютърът ми 
ще се влюби в мен,
лаптопът ми ще ме целува
и ревнува,
а умното ми устройство
ще ме пощипва по задника
закачливо?

за да доставя любов
механично търкане
с Food Panda
Take Away-

в Нулевия закон на секс-роботиката.

*
Сънувах роклята без булка,
тъжно захвърлена в локвите,
от далеч - все още снежна,
а от близо - алена.
Тя е.
Любовта: чисто бяла рокля 
цялата в кръв и секрети,
но без нито пръска
кал.

ЕРОЛ ДЕЛФИНЪТ

§1.

Отвън синкав и прегракнал,
побелял изотвътре
вече стара афала – поповяхнала 
и сякаш съвсем сама,
сбръчкана,
делфинчетата са големи,
те вече са в друго море,
приятелите си отидоха,
любимата ми е за риба,
носи ми понякога цаца за малко,
а после пак я няма с дни и с дни и с месеци,
няма с кого да скачам,
обезцветен 
от твърде много
цветове 
отминали.

Тъгата е по-синя от всеки цвят.

§2.

Тъгата е по-синя от всеки цвят,
но аз не съм от делфините,
които ще излязат да изсъхнат и умрат
на пясъка, в сушата.
Викат ме дълбините.
Слизам все по-надолу и по-надолу,
където дъно вече няма,
нито кислород,
нито небесна светлина,
само налягането смазва 
огромния ми болен мозък
и няма вече горе, нито долу,
всичко е изчезнало.
Затаил последни мехурчета въздух
в гърлото си 
бавно докосвам
Марианската ми падина, 
там има само екстремисти скариди,
дишат азот от магмата,
лавата топло свети.
И чувам песен, чувам как запяват – Ерол и рокендрол:
О, Мариана, ай лов ю соу мач.

*
Мисля, че нямам вече въздух, а скаридите във вулкана
пеят, пеят, пеят:
Аз казвам ти, ай лов ю, ай лов ю,
ай лов ю соу мач,
Мариана, Мариана.
Мариана, Марина, Мартина…

Но аз не съм такъв делфин,
не, не съм такава афала
и няма да остана там,
където дишат азот от магмата,
няма да приема морето,
такова, каквото то е.
Аз съм делфин с инат.
Ще се издигна пак, ще се завърна.
Аз съм делфин магаре –
дори и след смъртта
ще изискам 
от цялото море
а бъде, да е,
каквото то не е.

ЧЕРВЕНАТА КНИГА

Аз съм последният
Саламандър
След световен дъжд
ме виждат до локвата в тревата
и си казват:
Какъв е уникален,
Колко е красив,
Какво оранжево и
Черно
Бляскаво блести.
От безопасно разстояние.
Няма да се приближат
до отровната му кожа
Никога и никой
Хората
А хормоните и хромозомите ми
Питат:
Къде, къде е Саламандрина?
Къде си, ей, Саламандрино?
Дали си оцеляла
след дъжда?
Къде е, има ли,
Къде те има
Дух на огъня
във вода.
Дъждовничке, Дъждовничке моя,
Аз съм тука,
докосни ме...
Аз съм последен.
Не съм последен.
Ти си последната.
Не си последната.
В Европа след дъжда
Няма ме.

По капките на „Обичам те“ светват отблясъци.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023