Мирослава Панайотова - Меланхолията

Меланхолията е дете на зимата. Нощта е безмълвна в разстоянието. Пристанът ни слуша търпеливо в стиховете на Мирослава Панайотова.

Александър Арнаудов

В ПОЛЕТО

Този живот,
който е може би птица
или някакво крило на пеперуда,
в безумна нощ очите си затваря,
както растение листата си затваря нощем,
а кучетата лаят.

И какво от това,
ако твоето мнение се различава от моето,
а неговото - от цвета небесен...
Не дишаме ли всички този въздух,
упоени от факта,
че сме още живи?

Тревите не знаят,
но се надяват.
Ние знаем и се надяваме.
Смисълът знае и се надява
да промени факта,
защото така му харесва –
нали историята
е начало на догадките за другото?

*
Меланхолията
е дете на зимата,
а сушата - следобедна утеха.
Говорят си в нощта
безмълвните от разстояние
и само пристанът ги слуша търпеливо.

*

В буквата е скрита
красотата на гласа,
на словото,
Уханието на чудото с коса от жито.
Песенни очи отваря небосводът
и желае прошка за преминало и вечно.
Било и небило се преплитат като в кошница,
от която само светлините виждаш –
падащи звезди –
семена в пръстта.

*
Земята - майка необятна,
казва ти Защо на недоверието,
Шепата ти пълни с Блян.
Полето свети.
Сигурно съм Там –
в Полето.

*
А може би не е вярно,
че всичко е наред
и не е ли съмнението
Край на всички въжделения?
Не е ли то паничка за слепеца,
а за другите безсмислен кръст,
на който всеки себе си разпъва –
от приличие и святост
запретени.
Защото в дивата река на дола,
спомням си, нямаше за Края нищо.
Краят не е там,
където пръстите го търсят.
Спуска се по склона
и намира сипеите
просто по Инерция.
Краят е затишие
и временна почивка.
Пътят си върви,
а дирите остават
като снежинки бели,
като есенни листа
блестят в дъжда,
като магичния фенер
на светещи вълни
примамват.

*
Защо ли се страхуваш
от развръзката,
която е начало
на Действителната връзка?
Само патиците плуват
уморени от тъгата.
Ние сме родени за тъга,
в която дишаме по-чисто,
свежо, с трепетно лице.

*
От думите,
изригнали неистово,
се носи музиката
и в ръцете ни се стели светлина.
Пътеката,
която ни отвежда до дървото,
не е измината докрая.
Листата живи са
и в клоните сме ние
с листата до тревата, от музиката - нови.
С ухание на лято,
нас есента разлиства.
Посипва пепел необятът - синя
и падат по главите ни зърна от истини.
Добрата роза ни разбужда.

*
О, ритъмът така подвежда!
Незнайни са цветята.
Рибите сънуват своя воден път,
а лястовиците - летят.
Рисунката е само вопъл,
а тишина не съществува.
От мислите си никой всъщност
не е успял да се укрие.
Тревата, малките мушици,
бездомни пеперуди
разказват нещо под небето,
а то за всички нас не стига.
Живеем всякога под покрив
и покрив мислите достига.
Живеем ли сега, се питам,
а отговорът не долита.

Как да докоснеш чудото,
което се изплъзва изпод пръстите
и търси новото, нечутото?
На чудото съдба е вятърът.
За старото не знае нищо.
Бих искала да видя пак Звезда,
която си мълчи
и кротко линиите гали,
в мъглата на нощта тежи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021