Луиза Кадиян - Случайни телефони

Луиза Кадиян е автор на сборника разкази Безупречен свидетел (изд. Фама1), който през 2021г. спечели наградата Йодран Радичков за дебютна книга. В реалния живот преподава английски език в частната си школа.

СЛУЧАЙНИ ТЕЛЕФОННИ

- Продават апартамент на номер осемнадесет – каза ми Чарли онзи ден. – Обади се, да видиш какви пари ще ти искат.

На нас в квартала не ни трябва Фейбук, защото си имаме Чарли. Всеки разговор с него е осемдесет процента персонализирана реклама. 

Главата на Чарли е база данни, в която всички ние, жители и редовни посетители на квартала сме подредени по профили, във файлове, които съхраняват невероятно количество информация и се активират с ключови думи и мисли. 

Нямам представа как мозъкът на Чарли може да съхрани такова количество данни. Сашо Брадата, кварталният експерт по свръхестественото, твърди, че Чарли всъщност е прототипът на Гугъл. Според Сашо Брадата алгоритъмът за търсене на информация бил измислен след като извънземните отвлекли Чарли, сканирали мозъка му и продали механизма на американците. 

Дали Сашо Брадата е прав или не, нямам представа. Факт е, обаче, че Чарли винаги знае кой от какво има нужда. Понякога предлага неща още преди човек да е осъзнал, че му трябват. Това е неговата супер сила. 

Затова онзи ден никак не се учудих, когато, както си вървях по тротоара, Чарли отвори вратата на зеления си Варбург и се провикна:

- Продават апартамент на номер осемнадесет.

Преди да разбера дали говори на мен, добави:

- Обади се да видиш какви пари ще ти искат!

Видя, че се колебая и продължи: 

- Още не са го обявили за продан. Хайде, обади се! Може някой да те изпревари.

Работата е там, че напоследък мама беше станала крехка като фигурка от костен порцелан. Искаше ни се да я преместим колкото се може по-наблизо. Мама пък държеше да е независима. Един апартамент в квартала щеше да реши всичките ни проблеми. Бяхме го обсъждали вкъщи. Може и да бяхме споменали някому нещо по въпроса. Някоя откъслечна дума, която е задвижила алгоритъма в главата на Чарли.

- Хайде обади се – подкани ме отново той. – Директно от собствениците. Без комисионна. 

Реших да не се назландисвам.

- Да не е партер? – попитах все пак. 

Мама ме беше предупредила, че не може да живее на партер. „Не ща да ми минават някакви хора и аз да им гледам главите!“, беше казала. 

- Не бе, нали ти казах, на номер осемнадесет, над бакалията!

- Да не е висок етаж? – продължих да капризнича. - Нали знаеш, стълбите са голям проблем.

„Най-много втори етаж!“, беше казала мама.

- Аз ли не знам! – въздъхна Чарли и се потупа по бедрата.

Чарли прекарва дните си в стария Варбург, който, неподвижно като стопанина си, стои паркиран пред тях. Вика му Офиса. Сутрин жена му го изнася на улицата за да го набута в колата. Влачи го, по тротоара, посиняла от напрежение, с изпъкнали вратни жили. Чарли отчаяно я е прегърнал през раменете, стоварил на гърба ѝ с всичките си сто и кусур килограми. Тя върви бавно, приведена напред. Неподвижните огромни стъпала на Чарли се влачат по паважа и се удрят се в изкъртените плочки. Прилича на огромна, затлъстяла русалка.

- Висок първи етаж – каза Чарли.

От прозореца на хола ми се виждат прозорците на номер осемнадесет. Значи, ако искаме, с мама можем да си говорим със знаменца. Като телеграфисти.

- Имаш предвид ъгъла на Румяна, нали? – уточних.

Чарли закима нетърпеливо. 

Няма човек в квартала, който да не познава Румяна. Всяка сутрин стои на пред входа на номер осемнадесет, с комплект бели тенджерки в ръка и чака колата на Социалния патронаж да ѝ докара храна. Няма как да не я забележи човек, лете носи сламена шапка, украсена с изкуствени черешки, а зиме – ушанка със златна петолъчка на челото. 

- Точно така – отвърна Чарли. – Обади се да видим какви пари ще искат.

Сетих се, че отдавна не съм виждала Румяна. Разказах на Чарли за първата ни среща. Как ми изкара акъла една сутрин, както си вървях си към бакалията. Изведнъж изскочи пред мен и ме зяпна с огромните си, опулени очи. 

- Из-ви-не-те – каза.

Гласът ѝ беше равен и говореше накъсано, на срички, без паузи между думите. 

- Из-ви-не-те – повтори, - и-ма-те-ли-те-ле-фон?

- Всички сме чували как говори Румяна – опита да смени темата Чарли.

Аз, обаче, продължих да му разказвам за онази наша първа среща. Как не можех да разбера какво иска Румяна от мен, а тя беше вече започнала да диктува някакъв номер.

- Ну-ла-о-сем-де-вет-две…

Попитах я на кого иска да се обади. Тя ме гледаше в очите без да мига и се приближи толкова близо, че усетих дъха ѝ. Дъхът на Румяна беше топъл и леко вкиснал. 

- Ну-ла-о-сем-де-вет-две… 

Рецитираше бавно и отчетливо, с равен глас, сякаш не беше човек, а робот. 

Набрах номера. Тя грабна телефона от ръката ми.

- А-ло Со-циален пат-ро-наж, клон Въз-раж-дане – изрецитира с равномерния си роботски глас. 

Отсреща някой започна да крещи и Румяна отдалечи телефона от ухото си. Нямаше нужда от високоговорител, за да чуем ругатните на жената от Социалния патронаж.

Румяна никак не се впечатли. Напротив, усмихваше се щастливо.

- Два-най-сет-и-де-сет, ча-кам хра-на-та в два-най-сет-и-де-сет. – каза и добави учтиво - Бла-го-да-ря. При-я-тен ден!

И натисна червената слушалка.

Върна ми телефона и като набута тенджерките пред лицето ми, съобщи тържествено, че ще докарат храната в дванадесет часа и десет минути.

Беше десет и половина.

- Имаш час и половина – казах ѝ. – Защо не се разходиш? Или да се прибереш вкъщи да гледаш сериала?

В същият миг ме досрамя от това, което бях казала. Румяна нямаше вид на човек, който има телевизор. Тя, обаче, не се обиди. 

- Пак! – каза. – Пак-се-о-ба-ди!

- Какво?

- Хай-де! – настоя Румяна. – Пак-се-о-ба-ди! Ну-ла-о-сем-де-вет-две… 

Аз избягах. Едва успях да я заобиколя, за да се шмугна в бакалията.

После ме досрамя от малодушието ми. Явно Румяна беше гладна. Затова така настойчиво звънеше на Социалния патронаж още от сутринта. Реших да ѝ купя нещо за ядене. Взех ѝ кутия обикновени вафли. 

На излизане от магазина, я видях на отсрещния тротоар. Беше приклещила някаква дребна женица и диктуваше:

- Ну-ла-о-сем-де-вет-две… 

Не ѝ дадох вафлите. Избягах. 

Опитах се да си представя жената от Социалния патронаж. Как изтръпва при всяко позвъняване на телефона, защото е почти сигурна, че натисне ли зелената слушалка, ще чуе роботския глас на Румяна, но все пак, не може да не се обади, защото нали затова ѝ плащат, все пак. Колко ли пъти на ден чува равномерното „два-на-де-сет-и-де-сет-бла-го-да-ря-при-я-тен-ден“

Искаше ми се да опозная Румяна. Да поговоря с нея. Да разбера как живее и кой се грижи за нея. Дали наистина е толкова самотна, че единственият телефонен номер с който разполага е този на жената от Социалния патронаж, или ѝ доставя удоволствие да дразни хората?

Обезателно трябва да се запозная с Румяна! Някоя сутрин, когато не съм на работа. Когато времето не е толкова мрачно…

- Хайде, обади се още сега – продължаваше да настоява Чарли. – Не знаеш ли, че фирмите за недвижими имоти само чакат да им падне такъв апартамент! И плащай после комисионни!

Взех листче, на което беше написан телефонният номер.

- Питай ги какви пари искат и после ги питай дали цената подлежи на коментар. 

Обясни ми, че така се казва. 

- „Подлежи на коментар“ означава, че са склонни да се пазарят. Така ще им кажеш. Иначе ще разберат, че нищо не разбираш от имоти и ще ти съдерат кожата.

Набрах номера. Обади се дебел мъжки глас. 

- Подлежи ли на коментар – подсказа ми Чарли.

Аз, обаче, изобщо не попитах за това, защото цената, която ми казаха ме парализира. Дори да сваляха на половина, и после на още половина, пак нямаше да можем да си го позволим!

- Ама вие наясно ли сте с цените в квартала! – викна мъжът в ухото ми. – Все пак става въпрос за 120 квадрата. С мазе и таван. И…

- Гледай ти! – възкликна Чарли, след като настоя два пъти да повторя всичко дума по дума. – Сто и двадесет квадрата! Сега ще си гушнат милиончето, пък ние я хранихме Румяна с нашите данъци.

Оказа се, че апартаментът бил на Румяна. Опитах се да си спомня кога за последен път съм я виждала. Някак месеците и годините се сляха в съзнанието ми и не можах да се сетя дали е било миналата седмица или преди пет години.

- Оставиха я да си умре в някакъв мизерен хоспис – продължаваше да мърмори Чарли. – С парите от нашите данъци! А сега ще си гушнат милиончето!

Аз исках да питам Чарли кога изобщо е плащал данъци. Вместо това се прибрах вкъщи, изрових от дъното на шкафа кутията с обикновени вафли, които някога бях купила за Румяна и макар че срокът им на годност беше минал отдавна, започнах да ги ям, много бавно, на малки хапки, защото бяха ужасно сухи и имаха вкус на стърготини.  

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024