Калина Миланова - Затова съществуваме

Калина Миланова е родена в България на 04.09.1993г. Завършва основното си образование в паралелка с допълнително изучаване на информационни технологии в 97 СОУ “Братя Миладинови” и продължава средното си в 3 СОУ “Марин Дринов” с профил “Изкуства” – “Реклама. Графичен и пространствен дизайн”. Завършва бакалавърска степен през 2016 г. в С.У. “Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност “Изобразително изкуство”. През 2019 г. получава магистърска степен в С.У. “Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност „Графичен дизайн“.

Интересите и се насочват в областта на графичното изкуство (изящната и приложната графика) и неконвенционалното изкуство. Взема участие в изложби в България, Виена, Прага, Унгария, Испания, Белгия, Египет, Китай и др. Включва се в пленери, пърформанс фестивали, хепънинги, акции и инсталации.

*
Ти знаеш, че всичко ще отмине.
Искам да се събудя.
Можеш ли да се върнеш назад...
и да поискаш ръка на съдбата.
Защото...цветята не се променят винаги,
а аз продължавам да виждам дома им.
Сега са озарени от лъчите на слънцето,
което гали мъртвите им тела.
И все по-хубаво те се вплитат.
Често подминават моя бряг,
за да се спрат при твоя,
и там да се размножат.
Сигурни, че техните деца ще пребъдат.
Вятърът духа силно,
затрупва с листа вратите на времето...
с наслада.
А някой чака облаците,
които да се съберат в едно,
за да премахнат всички излишни,
чакащи гордо своята смърт.
И ние сме там.
Вярваме, че можем...
затова съществуваме.

*
Днес моето малко дете ме приспа
и ми затвори очите,
а утре ще падне сълза
на твоето дървено лице.
Ще отлетят птиците надалече,
светът ще премине в другата реалност,
пръстта ще скрепи душите,
на нашата малка планета.
Един ще се отрече от живота,
друг пък на път ще поеме, защото така е създаден
белия бряг на сърцето.
Водата ще тръгне,
по-тъмна от обикновено,
за да възстанови образа на Земята
в чашата с черно кафе.

*
Толкова много Коледи сме изпуснали. Излизам навън
и сядам в снега – без одеало. Земя и небе и аз в средата.
Бавно изтива това телце, завиват го снежинки...
и всяка знае точното си място.
Там, където е топло – те не остават.
Още ме топли дъхът ми, който си сменя цвета.
На сутринта едно малко тяло помръдва под завивката
и едно кокиче прави сянка.
И сънувам бъдеще или минало несбъднато.
Където и да съм – пак съм.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021