Марин Маринов - Къща на ветровете

ТЯ

Тя носи други спомени между бедрата си,
които аз не мога да запълня,
устата й горчи като пелин
и целувката й толкова е сладка.

Марин Маринов

ТЯ, ПЛОЩАДЪТ

Сърцето е свободно да избира.
И вече си е тръгнала от теб,
отдалечава се.
Пресича улицата с обичайния си ритъм,
помахва, без да се обърне.
На ъгъла се спира колебливо,
сякаш да ти каже още нещо.

А ти си мислиш как ли занапред
ще се справяш с есенните листопади,
с пръснатите късчета опушено небе
в мъгливите следобеди.

Сега е още лято.
Горещината капе по асфалта
и напуква тротоарите,
задъханите гласове на птици
в отсрещната градина изтъняват.

Светът е спрял на малкия площад
и оттук не можеш вече да си тръгнеш,
не можеш
и това е всичко.

КЪЩА НА ВЕТРОВЕТЕ

От този бряг започва
радостната светлина в искрящите акации.
Една пчела пронизва ухаещия въздух,
съобщава нещо,
потъва в тъмната синилка на морето.

Пред теб е хълмът с къщата,
разтърсвана от ветровете.
Почукаш ли, все някой ще отвори,
попиташ ли за себе си,
някой може да те помни.

Остави им всичко, каквото си донесъл:
опушеното от мъглите слънце,
зеленото издигане на дивите води
и бързай, с белязано от каменните погледи лице,
след златната пчела,
към тъмната синилка на морето.



27

Моето момиче е красиво, очите му са
като синя нощ, а когато се усмихне сутрин
срещу слънцето, зъбите му светят подредени.
Обича да разказва за северните равнини, за ледените
буци хумус в разораната земя, с бразди,
потъващи зад хоризонта;
после сняг, сух студ и сякаш мъртва чистота с едно адажио
на северния вятър в тръстиките по Синята река -
тя влачи ледохода си през времената,
от бряг до бряг, към пясъчната делта,
към островите и настръхналите птици в утрото,
накацали по светлините.

28

Аз гледам всяка вечер под листака на дивите орехи,
как потъва лунното и́ тяло във реката.
(Наесен, те ще тупкат оголели, едно след друго
и тогава ще разтваряме тревата да ги търсим,
а тя ще се смее звънко
в хладния въздух за всяко намерено орехче).

Червеният месец криволичи тази нощ като пиян
между облаците, като че препил от залеза и му се повръща,
процежда паяжините си през листата, търси ме,
но аз съм скрит сред дънерите, едно с мастилените сенки
и само тя си знае, че я гледам отдалече.
Обръща се към мен, за да я видя как захвърля
тънката си дреха, лъскавата й коприна
се опъва като друго тяло, сребристо върху тъмната вода,
а месецът само това чака,
да капне две остри капки върху голите гърди.

Щеше да е по-добре да не излизам тази вечер,
понеже трудно различавам вече
моя сън от другия, така се сраснаха като корените на пелина
с черния бъз по брега;
хлътнатината на възглавницата й до мене
прилича на другата хлътнатина, която пазя празна,
с формата и гънките, и винаги си мисля,
вече буден в някакъв отрязък, че е отлепила скоро
тялото си от чаршафа, плъзнала се е покрай стената
върху сплетената сянка на асмите
и сега ме вика, всяка вечер, да разкъсам нишките
на тамошното нейно време, да я прибера,
но аз не знам къде да търся и кого,
изляза ли след нея.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021