Иво Темелков – Читателят и морето

Казвам се Иво Темелков, роден съм в Бургас на първи май 1989 г. Винаги съм се занимавал с литература като хоби. През 2008 г. спечелих трета голяма награда в националния литературен конкурс "Петя Дубарова", а същото лято имах чест да бъда част от летния уъркшоп, където ми преподаваше Алек Попов. За кратко бях колумнист за Aктуално. Чел съм за първото издание на "Писателибезкниги", а наскоро четох пред публиката на Writecraft.io за "Търсим смели автори vol. пореден".

Читателят и морето

Прилив на добро настроение и вълшебни цветове нахлу в палатката с отварянето на ципа й. Металът изръмжа като рояк бръмбари, докато се предаваше на волята на Рис, на треперещите му от космическите вибрации пръсти, на разтичащото се зад цигарения дим лице. Вела усещаше набъбването на земята под себе си, усещаше как светлината я издига и съблазняваше да разбърка самочувствието си. 

- Така небрежно си се излегнала като тесте карти на плажна хавлия - каза Рис, стискайки цигарта между зрелите си устни и погали краката й - Но искам да поплуваме в горския океан.

- Идвам с теб - отвърна Вела, изправи се със залитащо засмиване и обу сандалите си. 

Раждайки се за пореден път през процепа на палатката, Вела се озовова в кипящия свят на есенния Балкан. Бяха разпънали своя кемп под шарени дървета с гледка към билото на планината за нула евро на квадратен метър. А то избухваше неудържимо в лицата им във фойерверки от жълто, зелено, оранжево, кафяво и цветове, които само съзнанието можеше да вкуси, разтичаше се като грим в дъждовна нощ и застиваше в абстрактната си красота за миг, траещ вечност, преди вятърът да заглади багрите от платното, след което всичко се повтаряше отново и отново. 

- Хайде - Рис я хвана за ръка - искам да потърсим някое местенце за гледане на залеза.

- Добре, но - Вела се поколеба - Усещаш ли? Усещаш ли, че...

Рис се огледа, подуши въздуха и постави пръст пред устните си. 

- Да - шепнешком каза той - усещам го. Усещам те. 

Обърна се към теб. 

- Знам, че ни гледаш - каза Рис - не се страхувай.

- ... - отвърна ти. 

- На теб говоря - потвърди Вела и пристъпи към развълнуваните храсти, откъдето ги наблюдаваше макар да беше навсякъде и никъде. 

- Нямаме против да дойдеш с нас, друже, даже настоявам - каза Рис и те потупа по рамото. 

- ... - попита ти.

- Сега ще видиш.

- Винаги съм искала да се срещна с някой като теб - засмяно каза Вела, очите й дълбоки като кладенец - Никога не съм си представяла, че изглеждаш точно така.

- ... - смутено попита ти. 

- С хубаво го казах - усмихна се Вела и продължи да върви, а стъпките й оставяха локви светлина в шубата. Вървяхте през вековната гора, короните на дърветата като пера на феникс ласкаеха небето. Рис погали пулсиращата кора на един засрамен бук, прегърна го и ти се усмихна:

- Виждаш ли го?

- ... - каза ти.

- Не е ли откачено? - каза Рис, облегна се на дървото и се свлече на земята. Стисна в шепата си листа и ги хвърли нагоре - Ти да си в нашата глава толкова, колкото и ние в твоята?

- Тази вселена не би съществувала без теб, а ти си изгубен в нея - каза Вела и те погали по лицето. 

- ... - отвърна ти и продължи - ...

- Разбира се - кимна Рис - Винаги е било така с този безкраен извор на светове, органични или изкуствени, но всички безсмислени и мъртви без теб. 

Той се изправи и посочи едно разклонение, една пъпна връв, свързваща този път с вълнуваща мистерия. 

- ... - попита ти и погледна назад.

- Не се тревожи - отвърна Рис.

- Да, не ни е за пръв път - потвърди Вела и двамата се стопиха сред горската тишина.

Ти се поколеба. Остана сам и се замисли дали да продължиш. Имаш право на избор - или да последваш тези двама непознати, които те издърпаха от почивката ти, докато правеше ...., докато си ....., като си поемеш въздух, преброиш до три и затвориш очи...

...или...

Реши да ги последваш. Чу, че те викат, гласовете им се реехе в главата ти като следобеден сън. Вървеше устремен към Рис и Вела, минавайки през сянката на метафизиката и борейки се с гъделичкащото чувство, че някой ти подсказва какво да мислиш.

- Къде се изгуби? Притеснихме се, че няма да дойдеш - каза Вела, подавайки ти маргаритка - Помириши, ухае на прераждане. 

- ... - отвърна ти и си пое дълбоко въздух. 

Огледа се. Намирахте се на китна скала, обрасла с храсти, мъх, цветя и билки. Около вас летяха лястовици и въртошийки, а отсреща едно безмерно море от планини, които танцуваха и преливаха една в друга, синееха и розовееха под залязващите лъчи на слънцето. Долавяше цялата енергия на творческия разум, на сътворението, ти беше част от седмия ден.

- Обещах ти, че ще ти подаря най-красивия залез - каза Рис на Вела, неведе се над нея и я целуна, сливайки се в едно с душата й.

- Благодаря ти - отвърна тя, опирайки глава в гърдите му.

Ти се усмихна. Без теб тяхната любов е размазано мастило на хартия, апатични пиксели на бял екран. Гледайки туптящото слънце и лъчите му, галещи стадото от розови облаци, които се втечняват и размиват като несигурността в младостта, си спомняш за хилядите светове, живеещи в главата ти.

- ... - каза ти, по-скоро на себе си, но Рис те чу.

- Не само. Няма капка от реалността, която да принадлежи на друг освен на теб.

- Това, което виждаш или чуваш, никога не е това, което е, защото това, което е, е само това, което чувстваш - каза Вела и пристисна Рис към себе си.

- ... - отвърна ти.

- Прав си, ама ме разбра - засмя се тя - Гледай залеза сега.

И гледахте залеза. Как всичко се стопи пред вас и ти заедно с него, за да бъде тази реалност завинаги.  

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024