Десислава Цветкова – Като глас в пустинята

Ехото запълва смъртта. Бог отваря корицата на живота и поставя финалните строфи на Десислава Цветкова.

Александър Арнаудов

***

Там някъде, където са отблясъците на душата,
притихнало, небето се оглежда в езерата.
Припламват нечии мечти,
като ракитови плетки по кълдъръма.
По древни пътеки се нижат невидими спомени.
Като пълнокръвна книга на вечността.
Запълват се с ехо от раждания и смърт.
По страниците пъплят всичките мигове,
Бог отваря корицата на живота
и чете всяка запетая и точка,
началото, продължението, края...
Удивителните са повече от въпросителните,
думите отсъстват, има само епизоди.
Господ поставя финалните строфи.

***

Многословни са залезите,
с всичките цветове на деня,
отпечатък от божествения палец в небето...
Преизподнята изчезва зад облака,
остават само тихи стъпки от Едем.

***

Дилема
Човек попада в разни срещи,
понякога почти и да умре,
но всяка болка извора прегръща,
за да му каже да поспре...

И колкото и да е дълга зимата,
по пътя към стоцветното разцъфване
две-три спирки са изцяло сринати,
а други са за пешеходно стъпване.

И бързайки да стигнем чак до Слънцето,
изпускаме от поглед същината.
Дали ще тръгнем с вятъра или пък с вълците,
какво послание ще пратим...

Пътуването има смисъл само като вяра,
придвижването е процес с метаморфози.
Дали отиваш някъде или пък бягаш,
проекция на аз-а или пък ерозия...

***

     Посветено на
Габриел Гарсия Маркес и "100 години самота"

Като глас в пустиня,
като от счупена стомна вода,
когато цъфнат налъмите,
като да платиш с пробит грош,
там, където зимуват раците,
докато куче влачи и диря няма,
и както присмял се хърбел на щърбел,
а са си лика-прилика,
докато децата играеха на сляпа баба,
и бащите стреляха в тъмното,
и си показваха кирливите ризи,
а майките от време на време го караха през просото,
по мочурищата рояци комари дрънчаха, та дрънкаха,
но нали който пее, зло не мисли, 
а хитрата сврака попада в... калта с двата крака,
и все някой гони Михаля,
и ще го стигне, ама на куково лято,
ама неведоми са пътищата Господни,
и ето че вълкът - сит, и агнето - цяло.
Само лъжливото овчарче още броди вдън гори Тилилейски,
да търси на баба си хвърчилото,
а някой чака писмо от арменския поп,
а ходенето по мъките
е като приказка безкрай
и само падналите ангели могат да разберат откъде изгрява залезът
и къде е шлиферът на Господ.

Просякът седеше невидим...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024