Ирен Михайлова - Дърпам сенките
Дърпаме сенките до безпаметност. На разсъмване се разкъсваме по стените. Студът прорязва пръстта, в която са погребани думите на Ирен Михайлова.
Александър Арнаудов
*
На разсъмване плътта разкъсва стените На разсъмване студът прорязва пръстта
Вдигам поглед Но късно твърде късно мечтата под ризата цинобърна къснее
Тези които обичаха само забравиха Забрава съдбата вечна загърна
Последен влак и за за последно пътник по съмване щом камбаните бият в съзвучие
Отдалече далечна надежда се свива в скута на бледата Зора
Двама влюбени притиснати в прегръдка тъй горчиво-сладка
Пръсти прилепени Разклонени клони-срещи закъснели
Окъснелите молитви все още си тръгват Все още очи пълни с
корабокрушението на облаци
В червената морава на зелени точки Дневна птица която е толкова ако не и повече
Птица на нощта Вик трепери в ранната утрин и стене пухкави крила на страданието ѝ които
влюбените не чуват ни най-малко освен ако
Не се целуват жадно
На сутринта сълзите им се разкъсват упорито – трескави забързани и бледи
Сутринта на погледи-опали отразява остриетата сразили пръстите стиснали камата на изстинали очи
“Вдигни глава” Ала Злокобен сън не се стаява под червената риза цинабърна
На сутринта щом прозвучат стенещите стени на техните произволни съдби които вещаят без угризения
очите да се разделят с поглед остър и твърд пръстите сочещи треперещи трескави устни
кинжали потопени в жлъчката от отдавна Изгубени Нощи без ласки на Нощно изобилие
Моментът щом настъпи и се изхлузват едни от други Уморени избледнели пръсти
на Изгреви които
Не се любят както снощи
*
Името ти изписано в четирите ъгли на стаята В четирите краища на сянката Ми казва
Вчера вчера беше просто епоха Утре открива под най-старото бреме заглъхналите ръце
В четири часа̀ ще спя До четирите слънца на треперещото сърце
Утро-Вечерта моята истина загърната в себето пее пленява и проси
Четирите пробуждания на Нощта сумата от стъпки безпосочни
Вчера вчера съм аз, а утре все така сурова душата на скръб, която се моли
В дълбоката пустош В дълбината-пропаст познато безчувствие на моето търсене
Забравен слънчев часовник на загърнала се в изкуство сълза Която извира в недра скрити
Сънят къкри Връщам се към отвърнатото Болката нажежена изгаря изкуствотоплатно на следствия
Самотно дъно Произволна дума ИграСебе Спи УПОРИТО в недрата
Дума-по-дъно До дъно безумица от други жени, които застъпват гръдта ми
Душата-окови, ако знаеше, но отричаш В началото на най-първата нощ
Бърша сухите си сълзи дебелите мигли устните ми в беда Викове стопени
за Благоговение И завръщайки се за моето спасение вече не си този, който оставя душата си мъртва на смърт
Вече не си този, който оживи всяка песъчинка от накърнена нищета на телата в отрицание
Вече душа Вечно сърце на стъпки безпосочни Нарушава тайната си, която го гони
Не там, вече не си там от четири часа̀ на сушата на ОСТРИЕТАТА
Когото ушите ми пронижат приглушението на викове във въздържание Славата ще остане Мистерия
Но не и там Вече не си там откакто трае вечният сън
Още там в реката пресушена
Там жадно Още там Утро-Фар и Слънце непрогледно
Вечно безсъние Вечно поданичество на дъжда
Цяла вечност вече
откакто тебе те няма.
Дърпам сенките
до безпаметност
за да си спомня
Дръпвам думите
дишащи
още един дъх
да поема
Издърпвам думите
фантезисти запъхтени
Съхнат на челото
сълзи и упорство
Дишащи кристалноясни
все още
Дърпам сенките
за да си спомня
че ме бранят
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023
