Христо Мухтанов - Всяка година ме събаря
Годините ни събарят с ритници в ребрата. Съзнатието се опитва да избяга. Всяко нещо, което не ни убива, ни приближава повече до смъртта в текстовете на Христо Мухтанов.
Александър Арнаудов
*
всяка година ме събаря по същото време -
изпитвам отново
ритниците във ребрата, ударите в лицето,
съзнанието ми почти се опитва
да напусне тялото -
”още малко и ще изгасна”
и все пак остава; оставам на място,
белезите потъват дълбоко под кожата,
дълбоко във нервните клетки
окончанията леко потрепват,
мога да проследя всяка битка по себе си -
цяла “археология на белезите”
по известен автор -
и всяко нещо, което не ме убива,
ме приближава малко повече до смъртта -
до леля ми която ме посещава в съня ми
до онова на което се молим
отче наш който си на небесата
всеки удар ме приближава
до чистата липса на мисъл:
там мога да бъда всичко
*
точно на това място, край което минавам,
точно тук - сега върху люлката е седнала млада жена
и се люлее с такива ясни движения, подобно на махало,
отмерващо времето, оспорващо течението му
и докато работи срещу него, ме връща
обратно назад - във тази градинка
(може би в същия сезон и същия месец),
където тя е тъжна, тогава бяхме
двама мъже и пиехме, седнали един до друг,
без да знаем какво точно мисли другия,
какво е преживял, какво е изпитал
и какво въобще ни е довело дотук -
и дори да имаше смисъл да споделяме,
думите излизаха трудно, но аз знаех -
от очите и веждите и кожата и зъбите
и устата и брадата и ризата и дънките и обувките -
аз знаех, че този човек страда и едва ли
можех да си представя напълно защо;
той започна да разказва неща,
които обикаляха около темата, бяха далечни,
но за мен вече беше ясно, макар да нямаше
какво да направя, освен да продължа
да отпивам и минутите, прекарани там,
накрая да се запечатат с изливането
на остатъка от бирата върху почвата, сред тревата;
сега, когато след толкова изплъзнали се дни
минавам край нея, аз наблюдавам
движението на люлката,
вълнението на времепространството
и няма как да не си припомня, да не осъзная,
че тук всички идват, за да могат да страдат
*
има няколко сцени, които винаги разбиват сърцето ми:
пазя ги в себе си, не ги изпускам от поглед
и когато се вгледам във тях, контурите
изникват ярко пред мен цветовете стават плътни
вдъхвам мириса във въздуха намирам предметите
а стъклените ми ириси започват да се топят;
трупам прах, парченца и спомени –
аз, една малка точка, минаваща през Вселената
за пренебрежимо малко години, и макар
нищо вече да не е същото, моето присъствие
във всяка сцена я дърпа след мен като безкрайно
дълга шарена риза, която се влачи и стига
до самото начало;
не винаги съм бил щастлив -
онези моменти, които са ме превръщали
в дъжд, във течаща вода (потънала
сред най-дълбоките каньони на мозъка),
онези които винаги разбиват сърцето ми
те ще продължат да го правят –
аз няма да се откажа от тях
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022
