Ева Молерова – Автопортрет със смъртта

Пиша, защото думите винаги са били моят най-естествен начин да разбера света и себе си. Още от дете историите ме омагьосваха, а с времето започнах да ги създавам сама – понякога като поезия, друг път като кратки разкази, но винаги с желанието да уловя онези чувства, които често остават неизказани.

През 2023 г. мои стихове бяха публикувани в антологията The Stars Weep Too (Silvius Press), а през 2024 г. мой поетичен цикъл бе включен в списание "Везни". Оттогава продължавам да експериментирам със словото, да откривам нови начини да разкажа историите, които ме вълнуват. Интересувам се от езика като изкуство, както и от визуалното му представяне – затова обичам да създавам поетични карусели, които превръщат думите в нещо, което не само се чете, но и се усеща.

За мен писането е диалог – с миналото, с бъдещето, с хората, които четат. Надявам се моите думи да намерят своето място в нечие сърце.

Автопортрет със смъртта

Третият четвъртък на януари. 7:06.

Стоим на спирката срещу цветния пазар. Вятърът свири Дебюси с клоните на дърветата, кристалното синьо на новия ден лази по хоризонта. Фаровете рисуват “Конвергенцията” на Полък по мокрия асфалт. 

Със смъртта вече знаем навиците на града.

В 7:10 минава коминочистач, предния му зъб е заменен със златна пластина, походката му е съпроводена от леко куцане. Мъжът се спира пред нас; протяга суха, покрита в пепел длан и ни моли за “някой друг лев за едно кафе”. Като всяка друга сутрин, тя бърка в джоба си и вади шепа монети. Кимам неодобрително и сериозно промълвявам: 

• Аз нямам нищо.

Следват го възрастни дами с черни разкроени поли и букети от карамфили. Тя се смущава от сериозността, пропиваща лицата им. Аз не се трогвам особено. 

Господа с каскети бързат към кафенето до общината. Поздравяват я с усмивки. Питат коя съм. 

• Ния. - Промълвявам. 

Запознаваме се за четвърти път тази седмица. 

Всеки бърза да заеме отреденото му място, да застине под прожекторите. Това не е живот, а добре разигравана пиеса. Евтин театър, от онези долнопробни комедии, които те карат да съжаляваш, че си пристъпил прага на залата. 

Колите продължават да рисуват, странникът с нефритено лице отсреща барабани по волана си, чакайки забрадена старица да притича през платното.

Но странник ли е? Чудя се.

Спомням си го като момчето от чакалнята на гарата, с комично големи слушалки на ушите и като таксиметровия шофьор, който държи едната си ръка протегната отвън прозореца и ме обяснява къде минаваме. Виждам го в концертните зали, когато отида да слушам някоя немска опреа в петък вечер и по уличките в крайните квартали, и по стълбите на панелките, и по пристанищата. 

Първо действие на природния спектакъл приключва. Вече и смъртта приглася на бръмченето на двигатели с едноструната си цигулка. Вкоченените ѝ пръсти умело танцуват по дървеното тяло на инструмента.

Странник ли е, питам се.

Познавам извивките на порцелановата му душа. Всяка пукнатина, следа от засъхнало лепило и трапчинките там където Създателят е вдълбал пръстите си. 

Сещам се.

Смъртта е красива. Тя е 16-годишно момиче с широк нос и пъстри очи. Кестеняв водопад от къдрици са разтича по раменете ѝ, златистите им връхчета блещукат над луничките на дясната ѝ ръка. Черните ѝ дънки се впиват в талията ѝ, точно под вдлъбнатия белег от шарката, която бе прекарала на 10. 

В пекарната стои с гръб към прозореца, пие лимонадата си без захар, притиска цигара между сухите си плътни устни. Пушекът се изплъзва и лази по лицето ѝ; очертава ноздрите ѝ, после мигилте, а накрая я целува по челото за сбогом. 

И аз пуша, обаче моят дим ме зашливява. Устните ми са почти безцветни, осеяни с рани и белези от впиваните в тях предните зъби. Отпивам от вече изстиналото капучино, чеша се там, където не ме сърби. 

Край масата ни минават познати, оглеждат се в празните ми зеници, ама не ме познават. 

• Колко още? - Питам. 

• Достатъчно. - Отвръща между дръпванията. 

Плащам сметката. 

Монотонността пленява ежедневието ми. Щеше да е хубаво, мисля си, да бях изживяла един монотонен живот преди този.

Предсказуем, простичък. В някой малък апартамент, в някое претъпкано предградие. Там, музиката е просто шум. Достоевски - просто име. 

Сутрин се будя, той изгаря омлета. Смеем се.

Увивам ръцете си около кръста му, усещам тънкия слой пот по кожата му и остатъка от вчерашния парфюм. Казва името ми и сякаш досега никой не го е изричал правилно. 

Обратно в реалността, пуловерът му все още виси на стола ми. 

Сутрините ми прокървяват във вечери. Убивам време във всичко, но не и в самота. Минават дни. Вече не разпознавам отражението си. 

Косата ми е сплъстена, вече не мога да прекарам пръсти през нея. Вени прозират през кожата ми, черни кръгове също и синините, като диря от стар химикал стържещ по пожълтял лист хартия. Гримът ми се стича, изтривам го, нанасям отново. Покривам надрасканото с коректор, зачервяването с руж, празнотата с усмивка. Прожекторите ще се погрижат за другото. 

“Поне за секунда външното адекватно отразява вътрешното.” мисля си. Засмивам се на момичето в огледалото. То ми отвръща със същото. После и двете разрестваме косите си, моето русо и неиното кестеняво се сливат пред очите ми. 

Ако сега са разминем по улицата, ако сега се върнеш да вземеш пуловера си обратно би ме погледнал с отвращение. Ама защо? Та, аз съм просто твое копие. И ти проституираш с емоциите си. Май за това ме мразиш, а? ‘Щото поне един от нас е т‘ва, което трябва да бъде и не си ти…

Една априлска нощ ще ме намерят на балкона или до басейна или на някоя пейка. Всичко ще се промени без нищо да се променя. Розовите храсти ще продължат да се къпят в златото на новия ден, бръшлянът- да се катери по стената, реките все още ще подритват малките камъчета по течението си… Хората ще продължат да се тъпчат в автобусите, ще се качват и слизат от метрото. 

Смъртта ще поседи на масата в пекарната, а после ще се върне на мястото си. 

Колите пак ще рисуват. Клоните пак ще бъдат инструменти на вятъра. Господата с каскети ще бързат към кафенето срещу общината, оплаквачките - към гробищата, коминочистачът - към главната. Смъртта ще ги чака на пейката срещу цветния пазар. 

Третият четвъртък на април. 7:07. Ето виж я как свири по едноструната си цигулка. Слушай. Ти си мене. Твой ред е.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025