Димитра Канева - Класически Хаос

Родена съм през 1997г. в София. Понастоящем живея в Уелс, където завърших образованието си. Имам бакалавър по "Актьорско майсторство и театрално изкуство" от университета "Аберистуит" и магистър по същата специалност от университета на южен Уелс. Освен, че съм актриса и театрален артист на свободна практика, се занимавам активно и с природозащитна и социална доброволческа дейност. Поезията ми е контрастиращо асоциална - поетичният ми дебют е на страниците на електронно списание "Нова Асоциална Поезия". И в театъра, и в поезията, и във всичко друго, търся емпатията - вълнува ме вътрешният свят на всеки човек и как той е различен или сходен с моя собствен.

ДОБРО МОМИЧЕ

накъса ме
на парчета чисто месо
с геометрична форма
опичаха се идеално
без да изгарят
топяха се като лед
в устата ти
не очакваше
да се задавиш
но трябваше да си наясно
че ничия душа
не е само месо

ЛИЦЕТО ТИ Е НЕОТКРИТО СЛЪНЦЕ

съзвездията ми бледнеят бавно
пространството помежду им
е новото аз
ако те открият скоро
може би ще призная времето
но сега
съм единствено точна
в разрухата
на себе си

МЪГЛИ ОТ СВЕТЛИНА

минавам оттам където
няма мост до отчаянието
и пак не мога да те докосна
къде си оставил
всичките си предишни 
смърти
защо не мога да бъда
една от тях
разкопавам те
и в пръстта ти
блестят звезди
но ги няма черните дупки
а без тях не се ражда
безкрайност

АНТОНИЙ И КЛЕОПАТРА

говорете каквото искате
(думи, изплетени
от змийска отрова)
но когато устните ни
раждат пламъци
(виж ме -
горя цялата
само при мисълта
докосвам те
в кладата
на ума си)
тогава ние с нея говорим
на един език
моля се на моя бог
(той се моли
да се преродим
във феникси)
а тя се моли
на нейния бог
(аз се моля да възкръснем
да сме вечни)
мигът, в който я виждам
за първи път -
това е винаги
(усмихваме се
на различни нови езици, 
но обичаме
с еднакви прастари йероглифи)
а мигът, в който
задържам дъха си
превръщам се в мраморна статуя
а тя е картина
на стената
на желанията -
това е звинаги
(в музея на сърцата сме
гледаме се
до края на света)
а нашият свят няма край

говорете каквото искате
(думи, изплетени
от змийска отрова)
ние сме огледало
на самата любов
стените
войните
смъртта
нищо няма сила
да ни раздели

КЛАСИЧЕСКИ ХАОС

е музиката,
която съм
танц на задух
е въздухът,
който съм
извънземна безграничност
е човекът,
който съм
не се познавам
нямам отражение
извън себе си
липсва ми гравитацията
да съм вътре в себе си
нямам ръце,
когато докосвам
имам криле,
когато не летя
пропадам,
а няма какво
да ме засмуче
някой краде звуци
от името ми

когато съм
със теб

ТЪМНА МАТЕРИЯ

забравили сме
как се диша
утре
как ще се лети
вчера
забравили сме
името
на светлината
и годините
на вечността
забравили сме дори
как отекват вълните
в дъха ни
и какво е чувството
да се сраснеш
със звезда
поне още помним
как да потъваме
и как понякога
да не сме сами
на дъното

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021