София Войводич - Ние сме сенки

Представяме ви дебютната публикация на български език на младата поетеса от Белград София Войводич в свирепата балканска меланхолия на списание „Нова асоциална поезия“.

Младостта

Млада като пъпка от росна утрин
Млад като издигане на нова идея  
Млада, като кипяща кръв във вените,  
жадуваща за свобода

Зора още не е зазоряла

Разгонени облаци;
Лютиче на сянка  
и жива кал

Предшественици в землянки,  
скрити от капани,
предаване и разруха

Кимайте с глава,
дори когато не сте съгласни  
и внимавайте да не паднете в дупка случайно

Не знаете по-късно кой ще ви изтегли -
от дъното
Ни колко ще трябва да платите за това -
по-късно  

По-добре се трансцендентирай -  
далеч от сляпата тълпа

Вчера

Сенките стават по-къси,
когато слънцето ги изоставя
започват да се наблюдават сами,
да влизат в себе си.

Като изтощен дявол
убеждаваш сам себе си,
че все пак е трябвало да стане така.

Над теб морето
тъмнее все повече;

надигат се вълни от притеснения
и облаци под теб
нещастни и неми,
слепи и безсънни

Този свят е твърде тежък за нас
а живота е все по-малко дар.
Който убива човечността
оказва се по-умен;
добродушния - негоден,
лъжеца - крал,
побойника - герой.

Да,
Ние сме сенки
на самите себе си;
може би това,
което беше някога,
вчера.

Традиция?

Спряхме да се каем за несбъднати цели -
за да продължим.

Човекът е силно същество -
бит от емоции
и километри 
претоварен с интелигентността си

Ще умре като кашубиец
ще се прероди в нова асимилация;
като лужишко-сръбски език бавно ще загине
и остави нови следи
И всяка загуба на следи ще бъде следващия бяг.

Традицията остава просто дума,
тъжна и изгубена,
разкъсана на парчета;

Използвана от преразказаната история,
задушена от политиката.
Човека, който я задуши
отдавна е поробил себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021