Диляна Стоилова – Меланхолия

Светът навън притваря очи. Птиците надживяха хората. Летим с меланхолията на Диляна Стоилова.

Александър Арнаудов

По улиците на света 

Най-трудно е да погледнеш

в очите на изоставено дете –

все някак трябва да се усмихнеш.

Меланхолия 

Така съм притворила очи, че не зная нищо за света навън.

Има ли ги хората, птиците, аз? 

Сълзите стоят на крайчеца им, като тежки камъни, които ще счупят клепачите ми, ако не ги пусна.

Така съм притихнала, че чувам как 

нощта завива с тъмното си одеяло храстите, дърветата, земята.

Как тича по стъпките на уплашено животно, скрило се в корените на кривия бряст.

Свила съм сърцето си дотам, че любовта се е настанила по другите ми органи - измамна е в този стъклен свят.

Така съм издишала диханието си, че не зная жива ли съм или само правя опити да съществувам!

От понеделник до неделя 

Тъмнината в стаята

прилича на счупено огледало,

което отразява 

цялата меланхолия на света. 

Всичката умора на безсмислието 

е попила по стените 

на иначе светлият ми дом.

Тъгата наднича 

през ръждясалите ключалки на времето,

където въздухът играе на криеница

със страховете на минало, 

настояще и бъдеще,

докато сивият мрак ме погълва, 

винаги,

когато се опитам 

да опиша щастието

Сивотата на времето 

Умората мързеливо се плъзва

по раменете ми

стяга на възел гръбнака 

костите се 

пропукват с мълчанието 

на вечерният хлад

който вие сиви пътища 

реже петите ми 

нахапани от страховете на деня 

раните зейват навътре 

където почти посичат голотата на 

душата ми

разсъблякла се в тъмно безчувствие 

учеща се още 

как леко се стъпва с бели крила

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025