Невена Борисова - Смъртта е стрела
Смъртта е стрела яхната от канарче. Терзанията на града излизат само нощем. Търсим студ и бистрота в думите на Невена Борисова.
Александър Арнаудов
*
Чудно нещо - през деня такситата са
бръмбари досадни, напаст
сред пушеците на града.
Но тази вечер те са колесници,
втурнати към нощния пурпур,
кочияшите им - хора, станали гущери,
камшиците - терзанията на града.
Така волно понесена из нощта,
за какво друго бих могла да се сетя,
разбира се - за смъртта.
За онази роднина, родената красавица,
чиято смъртна маска аз не мога да забравя.
Изведнъж топлината на палтото
се замени от светлината на звездите
и осъзнах стойността им, аз - сянка,
надвесена над везни.
Точно така - смъртта е стрела,
яхната от канарче, и няма значение
алената й диря.
Така просия
мисълта ми, извисена над топлината,
завтечена към онези студ и бистрота,
които днес аз няма да навестя.
Врели-некипели
Думите гледат или към слънцето
или към луната –
както и хората.
Всеки е чувал за онзи град,
омагьосания,
там вечер по пълнолуние
започват да дишат думите,
които иначе се срамуват -
от кожата си,
неподдържаните си нокти
и разчорлена искреност.
Заедно с думите
се показват вълците – хора,
с лилави кръгове под очите,
и очи с цвят на полудяло небе.
Страшно е.
Казват обаче и друго -
въпреки всичко
тези хора
наистина
се обичали.
През деня е друго,
там се разхождат
жените с бели шапки,
побледнелите им глезени
опипват плахо тротоара,
излизат и обувките на
мъжете - с гладка кожа,
и прилежно завързани връзки,
дневните думи са ясни,
изчистени от тежки букви и
протяжно виене,
всяка метафизика е прокудена,
само по дъното на кафетата
има утайка, която говори нещо насън.
Хората през деня са любезни,
но винаги забързани,
всеки се грижи главно за себе си
и бялата си шапка.
Открай време
в града
властва това
добре уговорено
разделение.
Все се случва обаче
страшният инцидент -
някоя нощ,
да порасне козина
по гърба на момичето
с млечната шапка,
което до вчера говореше
само за себе си.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025
