Дилян Еленков – За Петров

ПЕТРОВ В БИБЛИОТЕКАТА

Една сутрин Петров се събуди унизен. Разбра, че не понася нито леглото си, нито стаичката си, нито живота си. Прозя се, премлясна, изплю се на пода, и пак се прозя. Усети липса на смисъл. Реши да прочете нещо, и отиде в библиотеката. Там се помота между лавиците, два-три пъти премлясна, плю съответно, нищо не го привличаше. Ала ето, някъде там погледа му попадна върху книжно издание, на чийто гръб бе изписано „Празни страници”. Петров усети привличане, взе книгата и приседна на едно бюрце. Обърна предната корица, и прочете: „Вие сте унизен? Не понасяте леглото си, стаичката си, живота си? Искате да сте невидим? Прелистете следващата страница, и започнете отначало!”. Петров прелисти. Страницата беше празна. Премлясна пак, и да, плю. Извади от чантичката си изтъпен молив, и на белия лист изписа с треперещ почерк: „Аз съм унизен. Не понасям леглото си, стаичката си, живота си. Искам да съм невидим. Искам да започна отначало.” В следващия момент тетрадката погълна Петров и стана невидима. Единственото, което остана, бе плюнката на Петров върху бюрото.

КОТКАТА НА ПЕТРОВ

Една сутрин котката на Петров се събуди с ръце, вместо лапички. Събуди се към 6. Брей, каза си. После се оказа, че и крака има. Котето измяучи, протегна се, и си каза, как да си почеша главата с тези израстъци. Успя някак. Както и да е, до към 9 дотъркаля кръглата консерва до купичката си, измисли колелото, тоест, отвори я и я излапа. Протегна се и заспа. Към 12 примижа срещу слънцето, погледна спящия Петров, и спусна щорите. Ожадня. Отвори бутилчица ракийка, сипа си в купичката, близна, примлясна, и докато си мислеше колко е добре да имаш ръце и крака, каза наздраве на Петров и задряма. Какво се случи привечер, ние не знаем.

ПЕТРОВ НА ПЛАНИНА

Една сутрин Петров реши да отиде на планина, понеже обичаше планините. Приготви се, стана рано, поля здравеца и босилека, обу здрави гуменки и къси четвъртинки, сложи елече върху поларена фланелка, накрая нарами раничка, в която прилежно сложи манерка с водчица, една бира в стъклено шишенце, и кутия цигари без филтър. После след необходимите усилия и времетраене се озова в подножието на планината, коя точно, не е нужно да знаем. И така, Петров пое нагоре. От време на време отпиваше от водчицата. Бе взел старата манерка, която смяташе да прибере празна у дома. По едно време ожадня. Пийна бирата, чиято празна бутилчица прибра у торбичката, като запуши отвора й с тоалетна хартия, да не би капчици да протекат и да намокрят гърба му. Поседна и замижа срещу слънцето. Допуши му се. Запали цигарка, и като я допуши, внимателно угаси с пръсти фаса, да не би да падне огънче на тревата. Ала ето, докато я гасеше, се опари. Ядно препсува и се изплю на земята. Тогава изневиделица бе обграден от трима екоактивисти, които събориха Петров на земята, и го убиха с ритници.

БЕЛИ И ЧЕРНИ

Нямаше значение. Значението беше без такова дали са черни или бели. Отиваха си един по един. Изкоренени от съществуването си насила без да им е дошло времето. Изгубени. Времето, да, отново, битката с него, ги убиваше. Понякога белите заминаваха първи. Ала тъкмо да принудят своето спокойствие, черните нееднозначно ги следваха. Редиците оредяваха. Всички губиха битката. В един момент стана ясно, че малцина ще оцелеят. Такива неща мислеше Петров, докато една сутрин си скубеше черно-белите косми по брадата.

ПЕТРОВ И ВОЙНАТА

Една ранна сутрин, към 3, завиха сирените. Петров рязко подскочи в леглото, стана залитайки, попрепсува, каза още нещо неясно, зачуди се дали да не легне пак, отказа се, излезе на терасата, да, не беше сън. Изплю се през перваза, и влезе обратно. Мазето, рече си, отивам в мазето. Грабна сънената котка, сложи я в един кашон, и заслиза с нея по стълбите, като на всяко стъпало пускаше по една псувня. Когато стигна мазето, общата част, вече бе пълно със съседи с обезумяли погледи. Петров ги подмина без да каже и дума, отиде до своята малка стаичка, мушна се вътре и пусна резенцето. Седна на една празна каса. Имаше там едно шкафче, наред с всички буркани с компоти. В шкафчето имаше една 30 годишна водка, която Петров пазеше за сватбата на нероденото си дете. Какво пък, рече си, взе бутилката, отвори я, също и един компот от горски малини, отпи голяма глътка от водчицата, замези си с малините, които май бяха ферментирали. Услади му се, и неусетно преполови шишето. Доспа му се. Брей, много бързо, рече си. Водката се оказа менте. Петров изпусна бутилката, легна на пода и умря. Котката започна да ближе разляната течност. Навън паднаха първите бомби.

СМЪРТТА НА ПЕТРОВ

Петров нямаше живи роднини, нито близки приятели; затова като легна на смъртното си легло – намираше се в околийската болница – бе заобиколен само от една младичка сестра, държаща в ръце два повехнали карамфила, и невзрачен санитар, видимо скучаещ. Петров бе обвързан с жици, свързани към пиюкащ монитор, отброяващ последните мигове на живота му. Не оставаше много. И ето, в един момент Петров размаха вяло ръка, опита се да каже нещо, после притихна. Пиюкащият звук на машината бе заменен от постоянен сигнал в си бемол, а на екрана се появи тънка права линия. Сестрата въздъхна, а санитаря облекчено напусна стаята. Ала, не щеш ли, изведнъж машината забръмча, затрака, и от нея се понесоха звуците на „How Could You Do A Thing Like That To Me” от Дюк Елингтън. Екранът обезумя в петструнна рапсодия. Тогава Петров отвори очи, рязко скочи от леглото, ухили се, придърпа сестрата, която изпусна букета, и двамата се понесоха в лудешки танц.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025