Диана Петрова - Вандалски акт
Вандалски акт
Усещането е все едно съм на гореща планета от детството. Слънцето напича с такава безжалостност, че от колата жълтите треви изглеждат като все едно се веят в безвъздушно пространство с друга скорост, по-бавна, скоростта на детството. Опитвам се да премина през пътищата, изровени от улеите с колата, но ме дострашава да не я строша. Затова просто я оставям на площада и решавам да се разходя пеша в пека. Няколко крачки и съм пред строежа. Мисля си как една крачка на възрастен се равнява на поне десет детски в ума ми. А те вероятно са били дори две. Тази кратка математика се появява, за да размести, да раздвижи пластовете на възрастния ми ум и да го върне обратно назад към старата ми детска логика.
Веднага изниква споменът за бабата, която живееше до строежа. Тя ме канеше на гости у тях и ме черпеше с бонбони. Моята лична баба пък все смяташе, че трябва да й дам на тази съседка и аз по нещо, като отивам натам, но онази не приемаше и ми връщаше катмите, кекса, лимонадата. Не ми се спореше с моята баба, защото исках просто да приемам даровете на чуждата. Исках милостта на съседката да се излива върху мен без да съм я заслужила с нещо особено и защото ме привличаше неудържимо - тогава не можех да си обясня как е възможно да даваш и това да те радва. Дори си мисля, че аз не просто се наслаждавах на този контакт, а го изучавах като нещо, което принадлежи на особен вид животно.
Лека полека у мен тогава се изработи едно лично суеверие, което си създадох сама. То беше просто каквито са всички суеверия и съдържаше елемент на срамност у себе си - не защото беше нещо перверзно в класическия смисъл на думата, а защото беше толкова крехко и незащитено от взискателния морал на възрастните. Ако исках да ме споходи късмет, крадях лукче от личната ми баба и го хвърлях в двора на чуждата. Прекръствах се цели три пъти като внимавах никой да не ме види и си продължавах по пътя. Тогава бях доволна като изкъпано селянче, което усеща благодатта в чистата си коса, която иначе събира потта със седмици.
Докато се сещах за този ритуал, преминавах край кирпичената къща, която и тогава си беше полупаднала. Колко бавно се срутват къщите от детството ми и колко по-кратък е животът ми на възрастен отколкото тези детски спомени, врязали се в ума ми. Те са като концентрирани извлеци от миналото, които характеризират устройството настоящия ми ум.
Бившият строеж, който ми се струваше гигантски тогава, сега представлява модерна постройка - къща на два етажа, която сякаш е малко по-малка, но не много. Тя е добре измазана, до нея има огромен навес с пет-шест превозни средства, едно от които прилича на уголемена детска играчка - трактор с гигантски гуми. Продължавам да отказвам да наричам нещата с имената, приети от останалите, и все измислям свой собствен език, с който да ги описвам. Сякаш държа моят език да важи за моята глава, а понякога и за моето говорене. Чувала съм хората да се смеят на мои думи като “архитектурист” вместо “архитект”. Толкова огромна е защитата срещу нещо, което и те са правели в детството!
Оградата около строежа, който за онова време сякаш щеше да бъде строеж цяла вечност, е сама по себе си строеж. Не строеж, а направо градеж, излишно голям и стабилен, сравнено с крехкостта на живота. Оградите ни почти винаги ни надживяват.
Бавя се, но все пак минавам нататък. Все едно стъпвам по жар - пари по всяка една клетка на кожата ми. Ето я къщата на Станчо, моят трети братовчед, с който си говорехме за “Война и мир”, книга, която така и не прочетох, но винаги пазех тайна за това. Скоро ще стигна до моята вече немоя къща. У мен се надига вълнение, което ще ме преобърне. То е нещо между умиление и галопиращ устрем, нещо като сърфиране по вълната на емоция, която не мога да определя.
Къщата от моето детство сега е руина. И аз ясно я виждам както с очите на възрастен, така и такава каквато беше - с очите на дете. Все по-ясно разбирам, че съм там, за да се сдобия отново с детските си очи и да стана четириока. Може би защото съм решила да се заема с такава професия в идните месеци, която ще изисква моите четири очи.
Пръхтя. На село може да пръхтиш, колкото си искаш. Рева пред оградата и сякаш със закъснение усещам, че реално къщата е продадена и изоставена и аз нямам право да вляза. Трябват ми няколко минути, за да взема решение. Взимам един пън от нарязаните пред съседната къща. Покатервам се на него, за да добия малко магическа преднина пред гравитацията. Тромава съм, но някак ще се хвана за старото сливово дърво, което си е все така тънко каквото беше преди. Закачам модерната си чанта от 21 век на един от коловете и се набирам, хванала най-здравия клон на дървото. Прехвърлям се и късам оградата.
Не е ли смешно, че отново се катеря по сливата, както правех като момиче. Пристъпвам навътре в нещо подобно на гора. Растенията като материализация на растежа проникват навсякъде и завземат старата постройка. Сега тя ми прилича по-скоро на пристройка, на каравана. И е много по-малка, отколкото в детството ми, когато тя имаше сякаш по-голяма дължина. Има проснат някакъв стар килим, който седи там от цяла вечност, а старата смокиня, за разлика от сливата е надебеляла като слоница. Хрумва ми за миг, че сливата може да е израстък, дете на старата слива, която вероятно е паднала. Душа като куче и чувам лая на съседските кучета, но, за щастие, съм в пустошта и никой не излиза. Защото не смее или просто няма никой въпреки че има разни стари коли по дворовете, които още не са се сраснали със земята.
По прозорците е облепено с някакви покафенели хартии, подобни на тези в бутиковите заведения с винтидж дизайн, но без дизайна. Гледам дограмата, а сълзите ми вече се изливат, сърцето ми тупти. Реално съм нахлула в чужд дом, но не го усещам така в онзи момент, дори не помислям за нещата по този начин. Ето мястото, където пишках през нощта, защото ме беше страх да отида до външната тоалетна в задния двор. Надничам вътре и виждам коридорчето. Искам да си наместя математически пространството, какво е било преди, какво е сега, сякаш така мога да изчисля мащаба на ума си, докъде се е развил. Не много, струва ми се. Ето, при тази мисъл се смея и плача едновременно. Снимам като дете на новия век, което не може да се справя с наблюдението и затова взима назаем от телефона. Снимката е копнеж да забавиш нещата, защото носи обещанието да я разгледаш по-късно.
Следва отлив, лек. Възрастните очи надделяват. Ах, къде съм прекарвала дните си в тази малка бедна стая. Опитвам да обиколя отвсякъде, да надникна, но прозорците са облепени. За миг ми хрумва да разбия прозорец, но се отказвам.
Сещам се как преди бягах нощем, за да се виждам с момчетата в селото и как нахлувах през същите прозорци, като си държах стол върху леглото. Протягах ръце, вадех стола, качвах се по него и после го прибирах. Минусът на схемата беше този, че така пусках и много комари, които изпояждаха белите ми бедра. А сутрин вместо да спя и така да мине по-бързо времето на село, това село, на което не исках да стоя много, някое от многобройно падналите птичета в печката до главата ми почваше да шава в нещо като предсмъртен танц – овъглено, вътре в малкия процеп за горене. Мърдаше, мъчеше се да полети. И все сутрин. Не умираха бързо. Все по-вяло шумоляха в седем сутринта, а после един ден, без да забележа, спираха и умираха. Колко пъти молех баба да ги извади, а тя не го правеше заради новите си тапети, от страх птичетата да не очернят всичко. Дядо пък все нямаше време да поправи комина така че да предотврати падането на тези птичета.
Искам да се прехвърля в задния двор, където тичах през нощите през царевичните листа с белите си гуменки, които изкалях и после баба гледаше с особена тъмнина в иначе светлосините си очи. Колко се страхувах от нея и все си представях в тъмното как е застанала на вратата, точно до лентите против мухи и чертаех корема й, а после разбирах, че просто вятърът издува лентите и моето въображение чертае корема. Дремех в тъмното поне по петнайсет минути, стаявах се и чаках да се прибере, за да се шмугна в малката си стая и аз. Така не съм треперела от страх никога по-късно в живота си. Дори когато лежах в инфекциозната болница, без да знам дали не умирам точно сега.
Стигам до курника, където баба хранеше фитките и където седеше старата пералня, в която правеше сирене и масло, като се възползваше от перката й. Онова масло, което качи десет излишни килограма у мен и които цял живот се измъчвах да свалям с такава жестокост, че без малко не се утрепах сама. Безуспешно, в крайна сметка.
Ето я салмата, където ядях от прочутите й катми и ето го и задния двор на дядо, където бяха всички животинки - кози, катър и отново сливи, чиито клони късах въпреки забраната, защото всеки път когато видех козле, примирах да му дам от любимите му сливови листа да хапне.
Дядо не ми се караше много. У него се бореше пословичната му пестеливост и желанието да остави животът да се развива у мен. У баба имаше нещо по-жестоко, една слабост, която тя криеше зад непрестанни подигравки. Ако жестокостта й имаше цвят, това щеше да бъде нещо кафяво-сиво, нещо, което и тя самата не може да определи, нещо, което навява срам, тайна и е като контрапункт на светлия й образ.
Дали тази скрита жестокост, примесена със слабостта й спрямо големите сили в света се беше предала натътък чрез мен? Или пък тази коравина бях наследила от дядо, който е бил в затвора, защото се е мъчел да защити земите си от комунистическата власт?
Няма да успея да ида в задния двор, където с дядо гледахме звездите, докато той гореше стърнищата. В него имаше скрит романтизъм, една сурова човечност, която ще те бие на шах, за да е честно и справедливо, но и ще се смили над теб и ще те вземе на полето, докато той будува цяла нощ пред огньовете на двора си. Заградили са входа към стария двор.
Сякаш се събуждам от унеса на вандалския акт. Сигурно и престъпниците с най-дълбоки чувства на умиление извършват престъпленията си, точно като мен. Време е, щом си мисля дали ще успея да изляза.
Покатервам се обратно по ръждясалата мрежа и съм вън. Кучето от съседската къща на Станчо лае, кучето на Станчо, моят единствен приятел тогава, с операцията на сърцето, който не знаеше колко дълго ще живее и все още е жив. Пренасям обратно пъна, за да не оставя много следи.
Жегата ме сгромолясва в друго измерение. Не просто съм в пот, а леко ми се замайва главата. Време е за почивка. Може би ще взема колата, за да ползвам малко климатик и музика от шейсетте и да се върна за миг обратно в света на двете си възрастни очи. Ще отида с колата до задния двор, повтарям си. Тръгвам обратно към двора на чуждата баба.
Хвърлям дъвка в двора й - единственото лакомство в чантата ми.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024
