Даниел Генчев – Анархия на зъбните колела

Казвам се Даниел, родом от Шумен, духом отникъде и отвсякъде. Пиша, защото израснах в тишина, а там истината е най-неусетна. Толерантен съм към многото си форми и съм съмнителен в константното, което изяжда ролята на човека измежду хората.

ПРОГРАМАТА

волтове бият екрана
робуват цифрите в примка
пристрастяващ механизъм
във вените на Таймс Скуеър

магнитосферата капе
присветват уличните лампи
кабелите на метрото дишат
в ритъма на метроном

всевишните стрелки показват:
всеки ден е днес
на машината булото не пада
жици свързват живия флуид

електромагнитна буря
сирените пищят 
ека хващат съседни градове

по тротоара запецнали крака
маслото се разгражда
самоизяждат се кулите
мрежата е в дефицит
разкъсаните атоми
израждат ликът на Господар

анархия на зъбните колела
фрактала искри
цифрови фантоми препускат -
изкуственото царство,
катаклизъм от своето рождение,
се рестартира

отвъд червейната дупка
кръв отново ще прокапе!

ПАНТАЛОН

гладя своя черен панталон
чернеят ръцете ми от пръст
материята ме умолява
да не я изпепеля
и ме бута
и се тръшка
ютията потъва 
вълнисти гънки отплуват
обещават - утре пак ще се завърнат

бели косми капят по устата
дъвчат ги памучните зъби
мозък на паразит 
в стрелките на часовник
гардероба се поддава
пода е облечен в тях
скрити
зад пердето
в стената
смучат тънък кислород

в нищетата на процеса
кръгът за последно се затваря:
черен панталон глади
черен панталон.

–изъм

тъй рече дихотомията:
копието на умиращата светлина
разрязва нищото наполовина
и след това нещото на
част люлка
част тишината на чакъла,
към която се протягам,
смален до частите на атом

в часа след половината
удря камбаната
и заключава, че никой не съм аз:
ту стоически герой,
ту петно на паднал ангел
в лабиринта на човека

копнея за воля, свобода
премахни ме от закона
нима безформието на дух
ще заключиш в циферблат? -
по дяволите с времепространството
по дяволите с времепространството!

КЛАН

полунощ
луната е пълна
гората пред блока
изпушва дим
под бора лъчите са събрани
там шепот ражда
самата езотерия
утробата на огън
отровата на клан
във вените на заклинание
туп
натежа тревата
първобитен тенор
танцуват в синхрон
изписан е дявола
по техните маски
в кръга на позора
почвата белее
калта превърна се в кръв:

той сам ще дойде тук
той сам ще раздаде правосъдие.

СИМПТОМ

тежка червена луна
в тази непозната стая
драска дъжд по прозореца
и лежи на пода мъж
‒ бодеж и трепет –
по лицето сълзи
извън мозъка си
не може да мисли

задушаващ страх
под тясната тениска ‒
издути гърди
стърчащи ребра
пробождат нощната материя

на стаята стените кашлят
тухлен силует се приближава
пръскат се вази
искри хвърчат от студените контакти
сам в чуждото пространство
гледа как виждат стъклените му очи

забравил кожата си
човърка под космите –
сърбеж
остри игли
плуват в тънката кожа,
а тя се съдира да крещи
устата се затваря с цип
безмълвие
– бодеж и трепет –
гъсти мрежи от кръв
по устните пепел

тежка червена луна
труп от игли
превърнал се
в непозната стая.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024