Георги Георгиев – Персефона

Георги Георгиев - визуален артист, в по-голямата част от времето си се занимава с графичен дизайн и печатна реклама. Негови текстове са публикувани в сп. Нова социална поезия, в двуезичната хайку антология "Настройване на цигулките" със съставител Людмила Балабанова, в българо-испанското издание на Nueva Poesía Social Antología II, както и като част от авторски фотографски албуми и визуални проекти. Зад гърба си има няколко фотографски изложби, пърформанси и концептуални произведение на изобразителното изкуство. Член на СБХ, секция 13. От 15 години се грижи за архива на поета Иван Методиев.

ЕСПЕРАНСА

На баба Мара избягалата котка се казва Есперанса. Баба Мара живее в едно пазарджишко село, а Есперанса от няколко години – в столицата. Гарсониерата (гарсонерата, както баба ѝ я нарича) на Есперанса се намира на 3-тия етаж в безличен сив, но с тук-таме цикламено-розови, небесносини, веронезени и още какви ли не балкони, панелен блок в ж.к. Надежда 4 – точно на границата с ж.к. Свобода. Есперанса има червена пола на големи бели точки, зелена блузка с буфан ръкав и носи оранжевожълтите си обувки на бял чорап до под коляното. Чантичката ѝ – с дълга за през рамо златисто-синджирена дръжка и голяма златиста закопчалка, също е червена. 

Пешо от 7-мия етаж непрекъснато пие бира и винаги, когато види Есперанса, ѝ казва че е курва и казва нещо за майка ѝ. „Да ти таковам майката!” ѝ казва. Пешо никога не е таковал майката на Есперанса, нито самата Есперанса, но винаги, когато я види, ѝ го казва. 

Мартин от 1-вия етаж никога не казва нищо на Есперанса, но всяка нощ я сънува. Мартин никога не излиза от къщи, защото е инвалид 3-та степен. Майка му – също от пазарджишко село, но друго, му издействала тази инвалидност още докато бил на 12 – имало някаква далавера в това, и оттогава досега – вече 26 години, Мартин е инвалид. А иначе не е, но вече свикна, пък и нали заради далаверата... Мартин няма нищо против Есперанса да е курва. Даже иска да е такава, но нали никога не излиза от къщи, само сънува, че е такава. 

Евдокия – едрогърда и дебела, но чевръста 45-46-годишна жена, някогашна съседка на баба Мара, също живее на 1-вия етаж в блока – точно срещу боксониерата на Мартин. Евдокия, когато види Есперанса, цъка с език. Ето така – тцъ, тцъ, тцъ... Поглежда встрани, хваща с два пръста деколтето на роклята си и си плюе в пазвата. Тя – леля Евдокия – и когато не вижда Есперанса, но само си мисли за нея, пак цъка с език и си плюе в пазвата – спомня си, че някога така правеше майка ѝ, когато видеше Куна, майката на Мартин.

Есперанса понякога седи със съседките пред блока и пуши, но само ако я почерпят. Иначе не пуши. Пие също само ако я почерпят. Иначе не пие. Когато я попитат, Есперанса казва, че е учителка. И че е отегчена от живота. Много отегчена. Как ще е учителка, споглеждат се съседките, като учителите излизат на работа сутрин, а те са виждали, че Есперанса тогава се прибира!... 

Един ден Есперанса измете стълбищната площадката пред гарсониерата си, измете и площадката пред блока. Съседките ѝ – бабите и по-младите, гледаха през прозорците си и цъкаха с език. Ето така – тцъ, тцъ, тцъ. По-късно, когато Есперанса се прибра и след малко излезе нанякъде, съседките също наизлязоха, огледаха наоколо, пак поцъкаха и седнаха на пейката пред входа. Едната извади цигари, друга – пакетче семки. Евдокия извади предишното галакси на сина си – да погледнела нещо. Пешо излезе с една пластмасова арианка от литър и половина, каза по адрес на Есперанса, че е курва и че ще такова майка ѝ и отпи юнашки от бутилката. Евдокия добави нещо от рода на „Да пази господ!” и се захвана със семките в едната ръка и с галаксито в другата. 

От този ден никой от тях повече не видя Есперанса. 

Баба Мара пък там, в пазарджишкото село, никога повече не заключи вратата си и всяка сутрин и вечер изнася на прозореца в една очукана купичка филийка хляб, накисната в мляко – дано отнякъде се появи Есперанса.

ПЕРСЕФОНА

/Пиеса в едно действие, по действителни случаи/

Персефона от седмия етаж средния апартамент, касиерка в метростанция „Люлин”, но иначе начална учителка по образование, дори преподавала за кратко в едно близко училище, докато оня, нейният, бившият ѝ уж годеник, някога автомонтьор със златни ръце, но с лека ръка към чашката и към уж леката дрога, не го прибраха на „топло” за продажба на черно на стари автомобилни части за нови, заради което стана катастрофа и загина човек, а като излезе от топлото, потъна вдън земя, та нито очите му се видяха, нито парите от черната търговия, на които уж годеницата му разчиташе, та заради тия пари, или по-скоро заради липсата им, които подобно на уж годеника ѝ, също потънаха вдън земя, на Персефона ѝ се наложи да започне работа като касиерка в един малък градски театър. Та същата тази Персефона, някога учителка, но забравила вече откога касиерка в театъра, с такъв финес изхвърляше торбичките си със смет сутрин, когато излизаше на работа, или когато това ѝ се наложеше през някоя друга част на деня – работата ѝ бе на две смени – или пък през почивните дни – когато си беше у дома Персефона все си намираше причини да ѝ се наложи да излезе навън, дали за да изхвърли понапълнилата се торбичка със смет, дали заради някоя дребна покупка или пък заради нещо друго – с такъв финес тя изхвърляше торбичките си със смет, че всички съседки от блока, че и съседките от съседните няколко блока, та чак до спирката на трамвая – седмицата спираше през няколко блока по-нататаък – ѝ завиждаха. 

Истината е, че Персефона никога току-така не излизаше да си изхвърля торбичките със смет – по анцуг, или както Миро от апартамента под нея упорито казваше анцунг, макар че Персефона многократно го бе уверявала, поправяля, че и с речник му бе доказвала, че не се казва анцунг, а анцуг, но Миро – водопроводчик от „онова време”, когато се учеше да си видопроводчик – си знаеше неговото – анцунг и това си е. Както и никога Персефона не излизаше по домашен халат или по ношница с набързо наметнато отгоре яке или палто, или, недай си боже, по шляпки, както казваше на чехлите или на старите подпетени обувки, останали ѝ след смъртта на доведения ѝ баща. 

Доведеният ѝ баща, или по-точно бе да се каже, че тя бе доведената му дъщеря, умря години след смъртта на майка ѝ и те – тя и доведеният ѝ баща, или както е по-правилно да се каже, че тя бе доведената му дъщеря – живяха сами години наред в апартамента – неговия апартамент, както той, доведеният ѝ баща, имаше навика да ѝ натяква, и натяква, и натяква. Но това е период, към който Персефона предпочита да не се връща, нито да мисли за него, нито да го споменава, нито който и да е от съседите ѝ или който и да е изобщо друг човек, да разбира за този ѝ период. Достатъчно ѝ е, че сега, когато излизаше да замете площадката пред вратата на апртамента си – пред вече нейния апртамент – или да измие с парцал тераската си от два и половина квадратни метра, нахлузваше подпетените му обувки – нарочно подпетени от нея след смъртта му – смърт, на която нито някой от съседите – роднини, освен Персефона, доведената му дъщеря, той нямаше – нито някой от съдебните медици – той умря в апртамента си, неговия дотогава апартамент – въпреки не много обичайните обстоятелства и поза за смърт в такава напреднала възраст, обърнаха внимание. Пък и защо да обръщат внимание на смъртта му, ако и да е имало нещо странно около нея, като никой не го обичаше – и нека му е сега на тоя, доведения ѝ баща, нека му е, нека, и на подпетените му обувки нека им е, тези обувки, върху които той, доведеният ѝ баща, на когото всъщност тя беше доведена дъщеря, докато беше жив не даваше прашинка върху тях да падне, нека им е на тия обувки сега, нека им е, нека... 

Персефона никога не си позволяваше да излезе навън по чехли, или както им казва шляпки, обути на бос крак или пък дори обути на обут с три-четвърти чорапи крак, както редовно излизаше оная дърта парантия Мария, която, в интерес на истината, нито беше кой знае колко дърта, още по-малко пък кой знае каква парантия – всъщност фризьорка и то нелоша за краен квартал фризьорка – но така или иначе Персефона редовно я наричаше „дърта парантия”. Дали защото Мария беше с няколко години по-възрастна от нея, дали защото ѝ завиждаше заради бежовия Опел, който Мария имаше, макар и почти да не го караше – Мария нямаше пари да го зарежда, а пък и спирачките му нещо много-много не ги биваше, та през по-голямата си част от вече почти тридесетгодишното си съществуване, а дали не е по-вярно да се каже ръждясване, тоя бежов Опел прекарваше по тротоарите около блока – та само Персефона си знаеше за какво завижда на Мария, но не минаваше покрай вратата на апартамента ѝ – Мария живееше два етажа под нея – без да процеди през зъби „дърта парантия”. Или пък когато един път месечно събираха парите за разходите по общите части на блока – за парно и осветление, чистачка във входа нямаха, че им излизаше скъпо – и Персефона видеше в тетрадката, че Мария, заради по-малкия си апартамент, в който живееше, всъщност много по-малък от апартамента на Персефона, само една боксониера, плащаше с три лева по-малко, ядно хвърляше на домоуправителя бай Найден, навремето рано пенсионирал се бивш полицай, но отдавна вече достигнал, че и надминал обичайната възраст за пенсиониране, нейната си такса от девет лева и отново процеждаше през зъби „дърта парантия”. 

Бай Найден първоначално не разбираше за кого Персефона казва, че е „дърта парантия”, след време се досети, но никога не каза на Мария, че Персефона казва по нейн адрес, че е дърта парантия, но когата случайно се случеше едновременно Мария и Персефона да са наблизо, бай Найден поглеждаше някак си заговорнически и по-приятелски Мария и току повдигаше вежди и извърташе очи към Персефона и пак ги връщаше на Мария, с което искаше да каже на Мария „Те тая, те!”, но от това Мария нищо не разбираше и когато се видеха насаме с Найден, колкото и да се опитваше да разбере какво точно иска да ѝ каже с това „целене“ с очи, той присвиваше устни, поклащаше глава, поровкваше два-три пъти с върха на обувката на десния си крак земята и се отдалечаваше – бай Найден харесваше Мария, но не смееше да ѝ го каже, а мъжкото в него пък не му позволяваше да клюкарства – честта на бившия пагон също не му го позволяваше. 

Персефона от своя страна, както вече отбелязахме, дали заради работата ѝ като касиерка в театъра, дали защото си беше такава по рождение, беше толкова изящна жена, толкова изискана в маниерите си и обноските – ако не се смята, разбира се, процежданото или по-скоро просъскваното през зъби „дърта парантия” по повод на Мария – че никога не си позволяваше да излезе до магазина за мляко – Млякото, както му казваха в квартала, до магазина за плодове и зеленчуци, или както му казваха Зеленчука, или дори до контейнерите за боклук да си изхвърли боклука по анцуг или по пижама, или по домашен халат с набързо наметната отгоре връхна дреха, по чехли, по патъчки или както и да е по друг начин неглиже. Персефона при всяко излизане из махалата облича специалния си за такива случаи теменужено-лилав сатенен пеньоар, обува черния си фигурален чорапогашник, черните си лачени обувки със средновисок ток и тънка каишка със златна катарамка около глезена, слага на главата си фина черна мрежичка за коса, когато косата ѝ е суха и сресана на прическа, или слага теменужено-лилава, но малко по-тъмно теменужено-лилаво от теменужено-лилавото на пеньоара ѝ кърпа за глава, ако косата ѝ е мокра след къпане или боядисване – Персефона се къпе почти всеки ден, а също така и често си боядисва косата, почти през седмица, и никога не си позволява да излезе по мокра или по току-що боядисана коса навън, колкото и важна и неотложна работа да има – и едва тогава излиза. 

Веднъж само ѝ се наложи вместо теменужено-лилавата кърпа за глава, която по зла случайност беше изпрала точно преди да се изкъпе и също беше мокра, да сложи на главата си върху току-що боядисаната си коса една поомачкана розова найлонова торбичка, в която предния ден беше пазарувала домати от Зеленчука, и само тя си знаеше какво ѝ костваше това излизане – идваше ѝ да потъне вдън земя от тоя срам, от тоя резил, който тя умело се опита да прикрие в мрачината на отиващия си ден, претичвайки по площадката покрай вратата на оная дърта парантия Мария – асансьорът в блока им не работеше, защото никой не искаше да плаща сметките за него – и претичвайки през площадката пред входа на блока с двете довлечени кой знае откъде пейки, където се събираха да люпят семки, но най-вече да клюкарстват, кога комшийките от блока, начело с дъртата парантия Мария, кога заклетите бираджии и ракиджии – според сезона, начело с Миро и Найден. 

За нейн късмет на площадката пред блока този път нямаше никого. 

Почуквайки отривисто с токчетата на черните си лачени обувки Персефона зави по тротоара, забави стъпките и успокои дишането, изпъчи, както беше обичайно за нея, гърдите си, вирна брадичката си и с грациозността на протягаща се току-що станала от следобедна дрямка котка, изхвърли торбичката с боклук.  

Няколко минути по-късно заваля сняг.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024