Боряна Богданова – Момина сълза

Момини сълзи израстват от очите на смъртта. От тъмното ни пазят само ръцете, с които оцеляваме. Боряна Богданова ни развежда из просторния език на деството.

Момина сълза

жената която носеше момини сълзи в торбата си
стоеше до последната врата в метрото
и ги притискаше към себе си
като че пазеше деца от тъмното
това определение за ад ли е или за спасение –
да даваш имена на страховете си

Ръцете

Баба отново е в градината на родната си къща.
Никога не съм я питала какви цветя е имало покрай оградата,
какъв е бил вкусът на въздуха, дали любимата ѝ рокля
и тогава е била зелена.
Затова си ги измислям – като всеки свят.
Тя пристъпва от камък на камък по пътеката
и гледа калните си ръце –
най-просторният език на детството
и на остаряването.
Избърсва ги във вътрешния край на роклята,
за да не забележи майка ѝ.
Те майките нали имат очи дори и на смъртта си.
Избърсва ги като вината, че си надживял онези,
които те обичат – безуспешно.
Тя пътува с тебе като всяко минало.
Това са ръцете, с които отглежда майка ми
и с които ме завива, за да не настина.
Това са ръцете, с които оцеляваме.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023