Антония Атанасова - Twin Peaks

Още в началото започвам с уговорката, че този текст ще е объркан, разкъсан, фрагментарен, особено емоционален. Целта му е да си напомним, че чрез изкуството човек наистина си купува безсмъртие

(We’re Lucky to Have Been Alive in the Age of David Lynch

*Time magazine

Отказвам да говоря за Дейвид Линч в минало време.

Този текст се посвещава на тези, които, знаят за какво говоря, когато чуят „Туин Пийкс“.

Този текст не е запознаване със сериала. Не е представяне, не е описание.

Това е припомняне на стари кошмари.

Качете се в машината на времето, нека е 90-те:

Що се отнася до естетика, разбиране за правене на телевизия и светостроене, което тотално изтласква обикновеното и намества сюрреалистичното, „Туин Пийкс“ се спусна като пакет с хуманитарна помощ в дома на всеки средностатистически планетянин. 

Не само, че този пакет тупна в дома ви, вие си го взехте, откърмихте, изконсумирахте, въплътихте в тривиалното вечерно гледане на телевизия, докато се храните и си мълчите с тези, които са ви семейство.

Нещо като нищо досега. Преди това всичко бе някак поносимо, обикновено, равно. 

До ден-днешен този сериал е дамгосване – злокобен, но доброволен печат едновременно върху съзнанието, подсъзнанието и сънищата.

Открехнахме вратата и се озовахме в едно въображаемо реално, едно неподлежащо на дефиниция място-атмосфера, обточено уютно от завеси в червено, готови да обгърнат цялата земя. 

Не сме подозирали, че един сериал, може да бъде отговорен за отварянето на толкова много куфари, а във всеки куфар – майсторски комплект за страхуване, костюм за порастване, кодове за дешифриране. 

Театър, кино, телевизия, травмиращ ужас и панаир на странността.

Cerebral като по Netflix.

Световната обсесия по „Туин Пийкс“ е непонятна, дотолкова доколкото това е филм с интелектуални изисквания и висши прояви на естетизъм – инструментариум с който не всеки борави, дори не разполага.

Или Линч се е справил като е създал филм, който има слоеве за различния зрител?

Идеологията на Линчовото филмотворене даде на света тази безподобна отвара от астрономия (тъмнина и небесни тела), символи, метафори и достатъчно място за собствена интерпретация.

Има плът, която не гние. 

Космическото усещане от това, което Дейвид създаде, за да остане сред нас дори, когато практически го няма.

Процесът по изпадане от космоса – какво изпитваш, какво виждаш докато пропадаш?

Един двоен връх – на единия си ти, на другия е онази част от изкуството, което никой не си е позволявал комерсиално да просне като съхнещо пране в ефирно време в особен момент от историята на страната ни.

И толкова много за доизмисляне.

Писателят Мартин Касабов казва, че творчеството на Дейвид Линч е “красиво проявление на божественото, но тук не говорим за декоративна стилизация. Колкото и да вдъхновява младите творци да експериментират, Линч никога не е произволен. Стилът е свързан с темите и образите, усещат се любов и дълбоко разбиране. Невъзможно е да ги отделим и да ги анализираме под микроскоп, защото под стерилната лабораторна светлина отделянето би разрушило целостта..“

Филм, който постоянно задава въпроси.

Едно постоянно отлагане.

На отговорите им.

(Кой уби Лора Палмър?)

Това не е телевизия – това е киноезикът, преведен на телевизионен език.

Усещането за фина визуалност в Дейвид Линч прозира именно през елементите на киното.

Големият екран, заклещен в малкия.

Да си буден, а да си в сън.

Линчовото филмоправене – продължава и след изключване на приемника.

Линч борави с изящните изкуства – буквално и не, това личи всячески.

Туин Пийкс е и галерия: Густав Климт, Клод Моне, Франсис Бейкън, Рене Магрит, Едуард Хопър имат своето важно място в сериала.

Големите художници на малкия екран.

„Ще се видим сред дърветата“ – ни е обещано.

Това не е просто текст – това не е панихида, а ода.

Дейвид Линч е жив.

Да живее Дейвид Линч.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025