Алистър Кроули – Цяла нощ (Превод: Неда Атанасова)

***

Цяла нощ без шепот, без промяна. Дъх едва,

но устни приковани здраво в чашата на смъртта,

най-сладката отрова те ще изцедят; въздишка едва

мъртви часове прогонва; мелодия едва

на мерен пулс забързан със кръвта

на онова желание, смъртоносния потоп което си излива

през душата и трепетното тяло; мисъл едва,

но усещането най-божествено с духа е сътворено

за съвършено чувство; с устни само

 електрическият плам се пали, лумва, плъзва

по целия кръг до нейните устни 

и от там уверено лети към моите,

за да изцеди цялата наслада в глътка.

Без прошепната въздишка, гърди приковани, 

съвършената любовна поза, веднъж постигната, 

не се променя.

Полъхът на нощния вятър треската надига,

по-гореща или хладна,

свежи пориви на страст по външната порта.

А ние на вълните на безумието

жадни устни впили в чашата гореща,

от която никога не ще изсмучем целия нектар

твърде често или твърде силно;

огън свеж нахлува в

яростните вени и зашумяват

нощни сенки в стаята.

Но вдигна ли глава през мрака

бих видял очите ти червени като огън

Тигрица си обезумяла от желанието върховно.

Притискат ме ръцете бели, пламнали гърди се плъзват,

отвсякъде ме е обвила змията ненаситна;

белите ѝ зъби хапят, изцежда ме червеният език,

кървавите устните с желания неутолими.

Дъх горещ, ръце, разрошена коса, глава.

Змийската ти трескава уста е алено червена,

хищен звяр — и ми харесваш

огнена и неуморна, сякаш си от менe сътворена.

Но глава недей повдига; нима не те познавам, гърди, бедра,

устни, коса, очи и уста: Аз няма да умра,

но ти ще дойдеш с мен през портата на смъртта.

И така, кръв и тяло, разярени от дъха,

задъхан през запенени целувки, нека да останем

вкопчени здраво не допускаме живота.

Устни, удавени в убийство, ненаситни

целуваме, за да прогоним суровите декрети на Съдбата.

Целувки без насита в безумния копнеж,

целувки, чиято агония не се изчерпва,

целуват портите на ада, на Бог меча,

един за друг - змия и жезъл,

кладенец от вино и от огън, един за друг,

устни конвулсивно устремили към 

по-висок рай, по-дълбок ад.

Ах! ден

съмва вече – насладата ни да отнеме!

Проклет да е денят, който ни завари

не от вино, а от сласт божествена пияни.

Дяволи на мрака, слуги на ада, 

цар и царица на Шеол, по-ужасни

от всичките изчадия беснеещи; мразим повече

върховния Йехова, обичаме Ваал Пеор,

нашия баща, любовник, бог!

Дори да ни прониже с адамантения жезъл

как ще укроти гнева му

огън, който яростно пламти

заради на срама клеймото?

Така и ние, които сме от само огън,

дяволско желание от пламък матовочервен,

нима Богът на Израел ще угаси

със сълзи или с кръвта на мъченици, 

пролята от безбройни светове?

Кръвта водниста на Христос ще кипне

с яростта на целия ни адски труд,

жилите му ще пресъхнат в жара; костите му ще белеят

презрени, оглозгани от псета 

по сухите бунища на изгорената Голгота.

Но ние мъничка звезда ще изтръгнем от небето,

Витлеемската звезда — лъжлива светлина

за наша свещ подхожда и с дяволската мощ

в бездната на ада ще поставим

да озарява сенките убийствени, ужасни, 

и в огледалото на езеро от огън,

образа на Желанието ще зърнем. 

Крилете си широки щом над нас разпери, 

ще се хвърлим един върху друг, 

a телата ни ще заплачат

гъсти сладки солени сълзи, 

и притиснати, както някога

из земните предели на безплодния бряг,

изпълняваме желания необятни на един странен нов срам;

в една дива душа един в друг изгаряме 

на нашия ад от пламъците слети

и като едно неопетнено божествено цяло,
се гмурваме в огъня, в самия огън, 

стигаме далеч до смъртта;
докато дъха съпричастен на Сатаната,
ни гори като глас високо отгоре,
безименни странни стихии на огъня и любовта;
а ние, една уста за целувка, една душа за съблазън,
за вечни времена, венчани, единни, божествени, 

устояващи далеч от слънце, море, 

извор на любов или светлина,
зазидани в непроницаемата нощ.

По-дълбоко от океана, по-високо от небето,
по-голямо от дребни любови, дето мечтаят и умират,
ненаситни, яростни, ужасни от похот,
разрушаващи Бога в праха адамантен;
от свирепия ни поглед гневен мъчи се
той да избяга, да се гмурне
в дълбоките недра на небето.

A ние — една радост, една любов, един срам за подкваса,
оставяме надежда, живот, страх, смърт и любов,
неумолими като Бог, по-желани от всички
адски и райски любови, върховно венчани,
в една душа събрани, в едно сладко легло,
по-горещо от ада, по-порочно от всичко,
необятни в греха ни, 

чиито неоткупващи крила се възвисяват над света 

и пляскат за сластта на смъртта,
нетърпеливи като всеки в родилните мъки.

Тaка нашите сласти чудовищно бреме
в утробата носят, и чакаме утрото
когато ще се изпълни. Напразно край нас 

кръжи с криле вечността, които да умрем не можем,
а плътно се впиваме като змийски съюз,
една извиваща се слава, една целувка без смърт.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025