Ана Цанкова – Тролей №2
Мразим клишетата. Усещаме края по кожата си. Дишаме март със спомените на Ана Цанкова.
Александър Арнаудов
*
той ми разказа
че когато е бил дете
в една зима преди демокрацията
(онази демокрацията за която и моите родители крещяха по
площадите
а после изгладуваха)
се е редувал да носи
едни обувки с брат му
за да може да излезе
клише, а
толкова гадно клише
обаче сега
го разбирам
когато работи толкова много
и купува обувки на децата си
много обувки
здрави обувки
нека да имат
нека да носят
бедността е онази рана
от която никога не се излекуваш
клише е
толкова гадно клише
почти като двете тиквички
които си купихме със сестра ми
когато беше на химиотерапия
но пък имаме сега обувки
много обувки
здрави обувки
и мразим клишета
гадни клишета
почти като рани
за които мълчим
и обувки
които не носим
*
утрините в които се събуждам
и си мисля че точно днес
ще умра
са неизбежни
усещам краят по кожата си
като пергамент
като старо писмо забравено в изоставена къща
знам че нищо не разбрах в този живот от икономика
цените на месото и тока
не мога да спра да вдишвам спомените
не мога да прочистя дробовете си от желанието за тихи утрини в които правя препечени филийки
изваждам бурканче сладко от ягоди слушам джаз обичам и дишам
дишам
ароматът на бъдещето е толкова нереален
а кожата ми като старо писмо
помни страстта на мастилото с което е закърмена
нещо се случва извън разбирането ми за живеене
утрините в които се събуждам
и знам че ме няма
все повече
все повече
в тролей номер две
един клошар ме погледна презрително
*
мога ли
да те разсека с думи?
големите
вече са го правили
дори Хемингуей успя да продаде
чифт неносени детски обувки
можеш ли да ме разсечеш
с думи?
не знам но успешно кървя
и превързвам със стихове
докато ти точиш гласните
по острия гръб на болката
ми
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025
