Ана Цанкова - Нищо никога

Давим се в реката на търпението. Сянката ни пада като лист през есента. Обичаме джаза и бирата като поезията на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
Той ме научи да обичам джаз
да пия бира
да си разбърквам кафето
по точно определен начин
че прозорците са само ангели
във въздуха
а разстоянията-мисли
че можем да се смеем на сериозни неща
и да четем поезия в парка
докато зениците на света ни кървят
от чужди думи и болки
а ние се обичаме в реката на търпението
като паднало листо и сянката му
когато се обичаме е август
но понякога е есен
и съм птица

*
пустотата

винаги започва с алкохол
в треторазряден бар

някакъв плешив човек се дере
с китара и песни на metallica

лошо е

момичето срещу теб прилича
на младата мерилин

нищо не е същото
нищо не е истинско

стъклото на усмивката ти реже

мрак се приютява по ръба на мислите

изстрадал си поне една любов
излъгал си че сега си щастлив
излъгал си че знаеш
какво е щастие
кимаш утвърдително на въпросите
за успех истини и вяра

не знаеш мерилин
колко сме малки

нищо не знаеш

гърне боб къкри в къщата на спомените

а от терасата на детството
те вика мама за вечеря

*

нищо никога
не се повтаря Анели
а ти си наивна като първия сняг
поръсил с тишината си спящите къщи
улици и гнезда на птици
помниш ли на какво имаха вкус
мечтите ти
и как събира пари за онази блуза от пазара
само за да се окаже че на подгъва ѝ
има огромно мастилено петно
плака ли тогава Анели
помниш ли устните на детската си любов
и топлите ѝ търсещи длани
едва докосващите се очукани коленца
и срама от истината

животът е житно зрънце Анели
защо го стискаш в шепата си

а нищо никога не се повтаря
любовта отеква в тялото ти
сякаш звън на камбана
боли удря се в стените ти
кънти

кънтиш

за кого бие камбаната
има ли утре по красиво от вчера
по красиво от първия сняг
поръсил спомените ти докато спиш

докато спиш и сънуваш
че дишаш

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023