Евгения Динева - Принадлежност

Първият път се давим във водата на спомена, а последният в разровената земя и небето. Красиво и бавно в суровото на изгрева догаря цигарата на поезията на Евгения Динева.

*

Колко красиво и бавно 
в суровото на изгрева
догаря цигарата 
през последните 
хиляда сутрини

ПЪРВИЯТ ПЪТ В КОЙТО СЕ УДАВИХ

Всеки път когато някой си отиде 
или изчезне надалеч 
си спомням за едно място- 
малко езеро в планините
до града в който израснах. 
Там слънцето винаги залязва
водата е топла от лъчите,  
потънали в нея.
Там аз винаги съм на шест, 
майка ми е още жива
аз скачам във водата
вдишване по-късно 
тя изпълва дробовете ми, 
майка ми скача при мен -
още облечена, 
даже с цигара. 
И ме издърпва, 
а аз се давя. 

И никой наоколо не забелязва.

РАЗРОВЕНА ЗЕМЯ

„Животът, който имам
 е всичко, което имам“
каза някой.

После имаше още речи. 
На погребения винаги вали, 
винаги е есен или зима 
винаги някой плаче, 
аз се чувствам виновна, 
че не казвам нищо. 
И после всички се разотиват, 
сядат на маса - 
това, което ядат яде и тях, 
а аз оставам при разкопаната земя - 
докато тревата не почернее
и израсне толкова високо
че става едно с небето. 

ПРИНАДЛЕЖНОСТ

Израснах с яркия образ 
на много от жените в България - 
този в който те винаги носят по две чанти 
газят в снега още по тъмно
с премръзнали крака и сковани пръсти
бързат за работа в шивачница,
в която шият 
палта, които няма да си позволят
защото винаги има нещо по-важно 
от тях самите. 
Така остаряват жените в моята България - 
на две десет минутни почивки 
между умората
между две найлонови торби 
между „сега“ и „можеше да бъде“.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023