Александър Арнаудов - Отлагаме настоящето

Анемичното слънце разрежда самотата. Апатията тежи по стените на сънищата. Параноята е еволюционна форма на света след пандемия в стиховете на Александър Арнаудов.

отлагаме настоящето

тъгата ми е извън контекст
в лятото на хедонизма
улицата кърви
и показва пътя на времето

прибирам се в меланхолията
Бог е жена
чакаща патриархата в засада
под мигаща лампа
на бензиностанцията в краен квартал

дистанцията фиксира и очертава
контурите на безкрайна зависимост

разводът на сезоните

самотата е цвят
който избледнява по лятото
и търси следите от грайферите
на всяка катастрофа
повторена в тъмното

времето спира
между мен и мен
и смъртта както трябва да бъде

покореният град

празнината на улицата
очаква границите на сенките
сутрин
разпъвам стъпките си
на предното стъкло на живота

разтварям нереалната тишина
в погледите на минувачи
в отломките на панелени блокове
в лепкавите лъчи на небето

миналото пътува на автостоп

каменоломна 

животът закъсня с едно денонощие
сянката ми потъва
обвита в езика на небето 
като цимент 
продължаващ ръката на скулптор 

плътните кости са инструмент 
надписващ имената 
на земната кора 

толкова е трудно
да те различа от светлината  
когато нощта е моята памет

лидерът на новия режим 

болката е микрофон 
който предава тишина 
без сигнал или връзка 
с тази планета

анемичното слънце разрежда самотата
изкуствено движа деня
който се затваря отвътре 
апатията тежи по стените на сънища
увехнали като ръцете ти 

параноята е междинна форма 
на света след пандемията 
където всички четат 
нова асоциална поезия 

бурята на каишка

косата ти е плътен възел от лято
познавам сянката ти
като продължение на моята 
всеки допир нахлува във вечността 
и оставя следи от език 
по гръбнака
като изпусната котва
брегът си поема въздух

ретрограден сезон

сезоните гладуват
а края на усмивката
дърпа сърцето назад

сянката е детството на нощта

целувам убиеца си като спасител
вредните навици
са опит да се родя

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022