Наталия Начева - Мазе на вечността

Сянката ни става часовник. Дебнем спомените смъртно уморени. Отбълскваме съмнението мощно, силно и безшумно в поезията на Наналия Начева.

Александър Арнаудов

Трупове в реката

червените сълзи на дявола
се гонят по скулите
на малките кукли,
изтръпващи и огнени

Парченца спомени

Изтърбушената сянка
на вятъра в очите, 
смъртно уморени,
дебне всеки спомен
и го реже на парчета:
„къс, къс, къс“.

Снощни колебания

В миговете на съмнение
притваряй сърце
и нежно ги отблъсквай,
мощно, силно и безшумно.

Оазис на тъгата

Жалко съществуване,
в което щастието е мираж,
като оазис в пустиня
и като любов от пръв поглед.

Отровена

Люшкам се по ръба на острието на бръснача,
хваната в бездна на тъмно и влажно.
Във вените ми тече отрова, която трябва да излезе
на тласъци, все по-силни
без вопли на утеха.

Мазе на вечността

Обърках часовника в мазето с тънка сянка
на призрак за отминалите вечности,
който ме дебне
като някой прилеп,
хванат в миши капан.

Приказка за завинаги

Разказът на птицата-покойник
с тънките пера
и кърваво червения клюн
споменава за смъртната умора
(и присъда)
в очите на една отровена майка.

Надежда всяка тука оставете

Отровена до съвършенство,
с пръсти – ледени кристали,
богохулно ухилена с разкривени зъби
и разкъсана походка,
се присягам, за да взема
мъничко надежда,
за да я умъртвя в нечовешка хватка.

Скитника и вятъра

Изгубвам си ключовете и шапката
и вятъра отнася и покрива
и контейнера за боклук
и съседската котка
и мозъка
се стича на талази по бузите
на онзи скитник под моста
заедно с разсъдъка и здравия ми сън.

Списание „Нова Асоциална Поезия“, бр. 32, март, 2021