Христина Панджаридис - Татул

Нощем цветовете се затварят. Дъждът връща усмивката ни. Изтриваме лятото от очите си в поезията на Христина Панджаридис. 

Александър Арнаудов

Портрет на лятото

Семки от диня
слагам в ръката ти,
а ти ще дебнеш довечера
за падащи звезди.
С мексиканска шапка
подпирам
вечерните облаци,
потъмнели от дъжд.
С букет суха лавандула
махам на лятото
да не ме изтрие от очите си
до догодина...
Светът - сополив палавник
чопли нарочно раната ти
и оревава улицата от глад.
Коя майка ще го зареже,
без да му приготви храна.

Двайсет шепи дъжд

Жената събира дъжд:
десет, двайсет шепи в легена.
Представя си, че е на седем -
плитката й и жълтото пате чертаят
кръгове във водата.
С двайсет и първата шепа
измива лицето си.
Влиза в стаята при баща си.
Той самият е вече с формата на легло,
с дъжда не са се поздравявали от години.
Жената го прегръща,
мокри носа му,
бузите и миглите.
Разказва.
Вали от шест сутринта.
В предпоследния ден на август -
летен и дълъг - оттук до морето - дъжд.
Бащата играе с водата в легена.
Надява се да забрави краката си -
две неоткраднати, негови си статуи.
Дъждът - двайсет шепи - е щастлив.
Върна усмивката на човека.

Татул

”Нощем цветовете се затварят“,
показва белите чашки на растението Дороте,
край блока, на ъгъла.
„А, татул!“, израства в ума ми името
и разказвам сюжета на българския роман.
"Може да се използва“,
шепти французойката с къдрави дълги коси.
Любопитството й
надига на пръсти апетита ми
да гадая срещу кого ще използва отровата.
Цяла вечер в ресторанта тя слуша,
а зелените й очи
се наливат с червено вино Cotes du Rhone.
Виждам я в тъмна стая,
за решетки служат бившите й мъже,
размахва ножица – не вълшебна причица.
И страстта й става фризьор.
Огънят изяжда косите
и видението – почти сълзи, -
изтича в устата на сервитьора:
„Много благодаря за бакшиша!“

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021