Димитър Пенчев - Самотата е запечатан прозорец

В първия брой на списание НАСП за 2021 година ви предлагаме няколко стихотворения от „Повярвах. Повървях“ - най-новата книга с поезия на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова

*
Душата ми
пулсира
в ритъма
на нашите срещи,
свива се
до липса
в пространството,
когато те няма
и полита
с крилете
на експлозия,
когато видя
очите ти –
най-красивите
планети,
създавани от Бог.
ТАМ ТРЯБВА ДА Е РАЯТ!
Нали винаги е бил
в очите на ангелите?

*
Без теб
сърцето ми бие
по навик,
колкото
да не умре
от ТЪЖЕН ПУЛС,
решил да се
самоубие
с безразличието
на права
непрекъсната
линия.

СЪРЦЕТО МИ
е поробена камбана,
всеки удар –
въздишка по теб.

*
Тази есен
ОБИЧАМ ВЯТЪРА
В КОСИТЕ ТИ,
остатък
от стари бягства
и скорошни
авантюри.
Шепотът му е
тиха ария,
заробваща
слуха ми.
Записвам
нотите
с език по
тялото ти,
така ще бъдеш
песен,
дори
никой да не
се сети за теб
в листопада
на твоята есен.

*
На лицето ми
растат сълзи –
някъде под очите,
узряват и капят
като есенни листа.
Изчезват безследно,
сякаш отминала мисъл –
прелетна птица,
забравила пътя
към гнездото.
Очите стават
сухи дъна.
Дали те изплаках,
потънал в удавени мисли
или те забравих,
докато чакам
да ме заобичаш?
Има ли значение,
след като пламъкът
в очите ми
гасне по теб,
а ЗИМАТА ПРИСТИГА?

*
Самотата е
запечатан прозорец
в дъното на душата.
Отвориш ли го,
превръща се
в кладенец
пълен с болка.
СПАСЕНИЕТО Е
В ПОЕЗИЯТА.
Дори да е само
дим в очите,
издига те
в облаците,
разпада се
и
всяка сълза
превръща се
в дума –
билет към
сърцето на
някого,
който те чака.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021