Айше Рубева - Извън кадър

Пейзажът мълчи като удавник. Намираме останки от Тайната вечеря. Животът продължава да се ражда в поезията на Айше Рубева. 

Александър Арнаудов 

Извън кадър

Тя снимаше без да избира
мълчащия като удавник сив пейзаж.
Хоризонтът все повече се доближаваше,
Изтокът и западът се сливаха,
за да намерят новия път.
Нищо не е вечно,
но мислите се сбъдваха във вечността.
Отхапана ябълка.
Обувки протрити около Кааба.
Останки от Тайната вечеря.
Коя си ти?
Кой си ти?
Животът продължава да се ражда.

Художник

Всеки допир на четката до платното
е въздишка на живота –
миг преди да се срути,
миг преди да издъхне
пред блена за изгрев.
Достигайки до Хелиос,
колесницата ми изгаря от лъчите му,
платното оживява, запечатало огнения му цвят
Време е Сизиф да си отдъхне,
изпуснал камъка.
Страданието е цветът на погледа
вперен в силата на земетръса
разтърсил човечеството, търсещ Спасителя.
Тук няма нито начало,
нито край.
Последен щрих на четката
и платното тихо замира в галерията.
Сумрак е новият цвят.

Умора

Старата изоставена къща
стенеше под напора на бурените
завладели целия двор.
Вятърът неистово се удряше
по останалите без прозорци стени.
Отдавна забравени, цветята във вазата,
чакаха някой да ги изхвърли.
Катинарът на пътната врата
бе още жив
и не пускаше спомените навън.
Умора е другото име на забравата.
Спотаила се в един ъгъл
унасям се в поредния си сън.
Аз ли съм, не съм ли?
Почивката завалява през миглите на времето
и чака да я приема.
Тук ли съм, не съм ли?
Лъчите на Хелиос ме докосват
през дупките на тавана.
Животът си взима своето.
Аз оставам да чакам.