Цветозар Цаков - Шал

Ужасът бавно се завръща в нас. Разграничаваме света отгоре като птици. Затваряме обятията си в разказа (част от книгата "Винилови души") на Цветозар Цаков.

Александър Арнаудов

Шал

Този, който не познава злото, не познава и доброто. Повярвайте ми. Аз го познавам! Този.

Срещна ме на перона на една празна гара, която от години всеки ден се чудеше дали влакове действително спират на нея или тя отдавна е умряла и ги сънува. Втурна се към мен с благ блясък в очите – харесал бил усмивката ми. Не бях забелязал да се усмихвам. И преди да се усетя, вече ми тикаше в ръцете една мъртва бялка.

- Шал! – вика ми – Естествена кожа!

По ръцете ми и по напуканите плочки капеше кръв и се просмукваше без никакви усилия в непочистените от вятъра прашни фуги. На лицето му грееше усмивка. С отблясъци на бакелит. По моето се четеше ужас. От този, дето не се чете в романите на ужасите. Искрен ужас, пред който съвсем забравяш да се уплашиш истински. Само стоиш, пулиш се в опит да демонстрираш поне минимално проявление на ужасеност, от тази дето толкова пъти си виждал по филмите, и си мислиш, че примигаш в бесния ритъм на суинга (а всъщност клепачите ти са се скрили на топло из неподозирано гъстите ти вежди и танцуват блус със страха).

Бялката кърви все по-вдъхновено в ръцете ми. Аз се ужасявам все по-вдървено. Едно дърво близо до сградата на гарата показно ми обръща корона – сърди се, че го имитирам.

- Какво, по дяволите, е това? – успявам да изкрещя.

Оня на свой ред се пули неразбиращо:

- Подарък. – почесва се като хванато в лъжа дете – Извинявайте, ако съм Ви обидил! Просто ми се сторихте добър човек и реших да Ви направя този скромен дар...

- Но това е мъртва бялка! – продължавам да крещя аз. Прави ми впечатление, че бялката е по-голяма от нормалното – Кой подарява мъртви кървящи животни за шал??? Това е отвратително!

- Отвратително беше това, което един мой познат ми подари преди две седмици. – тросва се оня – Някаква мацаница с разтечени часовници по грозни мършави дървета. Представяте ли си? На мен, драги мой, ако ми се стопят часовниците по този начин, ще се разрева и ще избягам с писъци. Това не е нормално! А той: „Красиво е, това е класика, изтънчен сюрреализъм!” Да му имам сюр... там каквото е! А този шал е разкошен, не мислите ли? Вижте само какви цветове!

- Да, с преобладаващо червено! КЪРВАВОЧЕРВЕНО!!! – долната ми устна потреперва от погнуса. Не съм съвсем убеден, че беше предизвикана от бялката. – Моля Ви, вземете си скапания шал!

Подадох му окървавеното тяло. Той се изхили с хрипливо примляскване и протегна костеливи ръце. Взе горкото животно и най-безцеремонно си го метна около врата. То от своя страна най-безцеременно не помръдна. Само засили кървенето, сякаш да даде да се разбере, че брътвежите ми са му ужасно досадни. Когато си шал, извършваш нещо добро - пазиш топло на някого. Когато си мъртва бялка – си напълно безполезен. Затова, предполагам, бялката тихомълком, и без много да упорства, избра да бъде шал. Аз избрах да рискувам врата и гърлото си, но да запазя благоприличие и чистоплътност. Най-вече чистоплътност. Всъщност не – по-скоро чистодухост. Да, това е думата! Макар, че може би душата на бялката бе по-чиста от моята. И може би онзи бе по-добър от мен. Той бе убил заради мен, а жертвата му бе готова да опази врата ми от задаващите се зимни ветрове с кръвта си. Какво благородство!

И тази сграда...

Олющена. Измачкана. Обрулена. Злощастна останка от отминали добри времена. Но все още чакаща всеки ден своя влак. Дори не помисляйки, че някой ден той може да не се появи – там иззад посивелия хоризонт, изпод раздраните стари облаци. Измежду няколко тежки кюмюрени вдишвания. И една бялка, потънала в кръв, в името на Доброто, което не знае що е Зло.

И когато дойде денят, в който влакът няма да дойде, сградата ще стане съвсем непотребна. Като същинска мъртва бялка.

Погледнах странника. Отдалечаваше се с бавна, горда крачка, изпълнена с няколко десетки хиляди години непрестанно търсене на добрината у хората, в тварите и в ронещите се мазилки на къщите. В птиците няма смисъл да се търси – когато цял живот гледаш света предимно отгоре, просто нямаш време да се занимаваш с разграничаване на толкова неразграничими неща. Само се рееш, писукаш весело и сереш върху главите на тези долу. „На късмет е!”, казват безпомощно хората, докато бършат курешките със салфетка. „Добра поличба!”, „На пари!”, направо се захласват някои. А то си е чисто лайно. И нищо друго.

Спрях поглед на врата му. Обвит с шал от естествена кожа. От бялка. Само, че не е бялка. Шал е. Няма кръв. Шалът е на малки червени ресни. Евтино дизайнерско хрумване, за което не бих дал и стотинка. Камо ли да убия...

- И между другото... – обърна се рязко той, а бялката се изви в неестествена поза дори за смъртта и вероятно си счупи врата още поне веднъж – Такива шалове няма вече в магазините! И да търсите, няма да намерите. Освен ако не Ви се разтече и на Вас часовникът, като на онзи льольо... А с него и мозъкът. Класика било... Ето тази сграда, драги мой, е класика! Грозна се е родила, но времето я разхубавява с всяка година, докато я руши. Разтечените часовници не са класика. Те са реалност. А този шал, който Вие така грубо отхвърлихте, е рядка находка. По-рядка и от влака, който впрочем ще пристигне точно след петдесет и две секунди!

Загледах се отново в сградата. И в дървото до нея – още ми беше обидено. Човек, който не познава злото, не познава и доброто. А човек, който не познава грозното, познава ли красивото? Разтечените часовници на Дали по-голяма класика ли са от онази дупка с формата на еднокрила пеперуда върху стената на старата гара, която самата природа е оформила така изящно и с такова чувство за детайла? Онова бялка ли беше или шал?

- Впрочем... – чух далечен глас – Ловът на бялки по тези места е забранен. По-добре си купете шал от някой мол!

Остра сирена разпра мудния въздух и добави едва доловима щриха върху еднокрилата каменна пеперуда. Влакът бавно се показа иззад, изпод и измежду склона и забави ход, докато съвсем не спря. Избърса потното си чело с кърпичка и се огледа. Дървото сподели нанесената му от мен обида с единствения вагон в тази класическа влакова композиция, отдавна не рдавала се на първа класа, а той отвори в отговор врати и го прегърна. Един рошав старец слезе внимателно, вдиша дълбоко миризмата на гориво и класическа пустота, и ми се усмихна под пожълтял мустак. Носеше опърпан шал – бял на червени ресни. Постоя така няколко секунди, обърна се тромаво и влезе обратно във вагона. Вероятно бе объркал спирката. Вагонът затвори обятията си, сбогува се с дървото (вероятно ми тегли и една старовремска майна) и се затътри покорно след ръждясалия локомотив.

Останах загледан в задника на това огромно ламаринено чудовище. Ужасът бавно взе да се завръща в мен. Не онзи филмовият, шумният, зрелищният. А онзи личният, тихият, неподлежащият на характеризиране ужас. Сладкият ужас. Ужасът от това, че си жив.

На земята, където допреди секунди бе стоял старецът, лежеше шал – бял на червени ресни. Беше си го изпуснал. Или пък вятърът му го бе взел, макар че нямаше вятър.

Пристъпих плахо напред. Наведох се. Вдигнах го с две ръце.

От ръцете ми закапа аленочервена кръв.

Бялката лежеше бездиханна върху ужасените ми длани, а от влака вече се чуваше само далечен шепот, като бавно задаващ се зимен студ.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022