Милен Пеев - Изгубени
Какво е да се изгубиш във Вселената на другия, да го поглъщаш като наркотик все по-ненаситно? И има ли път обратно? А искаш ли да се върнеш? Или ще останеш завинаги в жената - център на света ти, край и начало? Отговори на всички тези въпроси - в новата кратка проза на Милен Пеев.
Ива Спиридонова
ЕДНА ЦИГАРА ВРЕМЕ
Кой, по дяволите, на този свят, е способен да изгори като една цигара, да се влюби и след това да изгасне за толкова кратко време?
Една цигара време - какъв величествен миг, кратък, за да почувстваш жизнената безсмислица на времето и едновременно да се насладиш на щастието че те има, да си кажеш "Аз дърпам отрова - следователно съществувам!". Истински жив в очите на смъртта и след това - нито болка, нито удоволствие, като в нирвана...
Докато си вкопчен в цигарата, ти си вкопчен в самия живот, тя е свещичката на твоя живот, когато изгасне в теб, вече те няма; последната цигара е последния изживян миг...
При всяка отрова в теб нещо умира, но преди да умре, те изгаря истински... Изгаря спомените, болката, омразата, натрупана в теб, изгаря горчилката от любовта... Помита всичко, скъсва пъпната връв на живота и я съединява със смъртта...
КЪСОМЕТРАЖНА ЛЕНТА
Когато се качва нагоре по стълбите, заедно с нея си тръгват цвета и багрите на света около мен и той се превръща в черно-бяла негативна периферия на празнотата. Светът притъмнява със скоростта на космическия мрак... А аз гледам нагоре напълно безжизнен... Изгаснал като сянка, очаквам да срещна погледа ѝ сред кадрите на филма, но тя се изплъзва между деня и нощта, докато ме поглежда... Продължава и знае, че аз, зрителя, се превръщам в част от празнотата... Ако някой в този момент се опита да ме докосне, ръката му ще мине през мен...
Изкачва се все по-нагоре и филмът става все по дълъг, и колкото повече ме гледа, обръщайки се по стълбите, толкова черното става по-тъмно, а бялото - по-бледо... А аз, зрителя, застанал под нея с празен поглед, очаквам завръщането ѝ... Усещам как лентата свършва и целия космически мрак, заедно с нея, се измъква от прожекционния апарат и тогава нощта се стопява и придобива своите естествени светлосенки...
Последният ѝ поглед влиза през очите ми и стига до сърцето, което отново забива...
ПРОСМУКВАНЕ
Чаках я в тъмната стая, а светлината от монитора ме изсмукваше бавно във вените си... Бях изострен, попивах с ноздрите си влагата ѝ... Парфюмът бе осезаем, влизаше не само през ноздрите ми, а и през порите на сухата ми кожа, която се навлажни от целувката ѝ... В началото миризмата се разпиляваше като прашец от крилата на нощна пеперуда, след това го усетих как се отлепва от стените като шумолящата коприна на сянката ù... Исках да вдишам от нея, търсещ отворих прозореца... Студеният въздух влезе и донесе облекчение... Издишах и поех дълбоко дъх - острата миризма на присъствието ù... Парфюмът сега идваше бавно, тежко и малко болезнено... Приближих се до вратата, за да го усещам по добре, бях дрогиран от него... Тя отвори вратата и изплува от тъмния коридор, усетих промъкващата се миризма на дива пантера - готова да разкъса... Миризмата бе на хищник... Влезе като котка и изпълни сянката си - пречупваща музиката в балансиран ритъм... Толкова бе красива, че вцепенението ù я правеше леко комична... Даже проблясъците в очите ù от монитора я правеха сладникаво съблазнителна...
Усмихна се - изгряваща усмивка по Пълнолуние...
- Тук съм! - гласът ѝ също имаше мирис на огън от водка...
Приближи се до мен и ме облиза с език по шията, като котка, която проверява опасността... Хвана ме за колана и съблече подробностите от ежедневието... Потънахме в леглото като падащи звезди - разбили се хаотично астероиди...
Липсата ù досега беше стиснала сърцето ми и сега парфюмът ù се забива в блокиралия ми мозък... Краката ù ме обгръщат като листа на лотос - потънал в нея, попивам края, като изсмукан лимон от захарни устни... Стенанията ѝ са астматични, почти плачевни и много жадни... Парфюмът ѝ се концентрира в бистрите ù капчици, стичащи се между нас... Отваря клепачите си и аз плувам в очите ѝ... Пъхам езика си надълбоко в гърлото ѝ и сърцето ми отново галопира до пръсване...
Пръсвам се в миризмата ѝ, без да я вкуся... Накрая изсмуквам целия ѝ парфюм и оставам плътно в нея...
ОБРЕЧЕН
Отдавна не сънувам Луни, но ги следвам залитайки над днешната тъга, изскубната измежду затворените клепачи на хиляди спомени, проблеснали в мига на загнездила се вина, която винаги ми е била спътница и почти винаги съм бягал от нея. Но, уви, никой не може да избяга от себе си, даже и там където най-малко е сънувал, в смъртта от изкушенията на този ад... Там където изгряват Слънца, от жарта на живота в изпъкналите над болката сънища, отразени в спомен - породен от бездомни Новолуния...
ПОТЪВАНЕ
Когато менструалното ѝ тяло отвори вратата на мрака и издуха в лицето ми дима от цигарата на спомените, пълнолунието вече беше оглозгана ябълка, захвърлена в кошчето на Вселената... Всяка нейна пора по тялото кървеше от докосването на сянката ми по нейната кожа, като фотографираше учестеното дишане на силуета ѝ... Тя сдъвка сърцето на дъвка и я изплю там, където копнежът ми бе оплетен в паяжината от неизречени думи от устните между краката ѝ... Не можех да изляза от мига на докосванията на сенките в контраста под леглото на деня, но можех да оцветявам тялото ѝ с болката от недосегаемост на първичния инстинкт на плода, който щях да трансплантирам в гърдите на сянката си и така да продължа цикъла на настръхналата ѝ кожа. Теченията на тъмнината боцкаха във вените на флуидите наркотичната тръпка, че сме един в друг на ръба на пространството - там, където няма светлина и сянка, а само потапяне в черната дупка на Любовта... Отварянето на очите ѝ от допира ми през стъклото на нощта и разкъсването на плътта ѝ от сянката, омърсена от ежедневни съвкупления, ни доведе до комата на времето... Не бързахме да се изсмучем, като насекоми един друг, просто седяхме и се наблюдавахме чрез докосванията от устните на очите, без да се срамуваме от голите си души... Постепенно изнасилвахме пространството между нас, за да се сблъскаме в опасната среда на страстта и да угаснем като две мъртви звезди... Танцът, който танцувахме в мрака на изгубения рай, беше отлепен от картината на живота като малки парченца декор от маската на самия Бог, бяхме хищниците в райската градина, разкъсващи всичко, осмелило се да застане между нашите докосвания на безсмъртния ни стремеж един към друг... Любихме се със страстта на гладни вампири, докато зората не се появи и разби със своя чук стената на мрака... Нашите сенки се изтриха от снимката на нощта, а ние останахме голи, изобличени и изнасилени от дневната светлина на суровото битие...
ИЗГУБЕНИ
Обличам се в топлината на тялото ѝ, докато тя попива с език последните капки водка от гърдите ми... После тя става и ме повежда в мрака, изваждайки ме от разсеяността ми; и влизаме в изгубена пустиня... Тя за миг се спира, но аз я прегръщам и тя чува сърцето ми - познала ритъма му, спокойна като котка, се отпуска и така се изгубваме в телата си... Тя ме намира в дълбочината на очите ми, а аз я откривам на брега на мистерията и така чувам крясъците на сърцето ù - там, вътре в нея... Под сянката на Любовта, като ритъмът ù става все по-ускорен от екстаза на преплетените ни тела и няма край... Има само глад - духовен, който ни изгаря отвътре и затова парещите ни сърца така жестоко се вплитат - хищниците на Страстта... Изтощени и изпепелени, падаме в зимата, като два лебеда на дъното на съня - там, където е домът ни между живота и смъртта... Слънцето ни събужда от зимната летаргия, като изгаря перата ни... Голи и полусъбудени се нахвърляме един в друг, за да утолим сутрешния си глад...
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021
