Марин Маринов - Някъде

В модерната българска литература се задава нещо много голямо, но човек трябва да има сетива да го усети. Визирам най-новите неща на Марин Маринов. Подобно писане, тип syntax ( σύνταξις) като Faulkner почти нямаме традиция за него. Не искам да бъда максималист, но един ден той ще се изучава академично...

Слави Томов

НЯКЪДЕ

/ЧАЙ/

1

Продължавам да си мисля, че ще ми е по-лесно тя да ме помоли да се оженим, да я отведа от това прашно място, където слиза всеки ден за по много часове, пълно с писъците на релси, с изнервени хора, забързани за някъде, за следващата станция сигурно или по-нататък, изобщо към някой от ескалаторите, после по дългия кънтеж на коридорите водещи към плисъка на дневната светлина, забързани хора, понесли унилия цвят на неона върху лицата си, да я отведа от това място без въздух, само тежките струи на летящите мотриси и задухата от бензиновите пари по стълбищата към горното небе; ще ми е по-лесно тя да вземе това решение, за да не я гледам как се свива от уплаха и хубавата й уста потрепва избледняла, като се опитва да закръгли няколкото думи на отрицание пред настойчивостта ми за друг дом с мен, на друго място с дъх на смола и следобеден бриз, с Тарантини, вечер, и Violin Concerto in D minor, тази измислена небивалица според нея, защото какво ще е по-различното с мен без да се е излекувала от миналите си пропадания с други, които няма как да съм познавал, съсипали тялото и душата й с егоистичните си посегателства. По-лесно ще ми е, защото макар след толкова време заедно, усещам как вечер прилепеното й тяло се стяга мигновено под завивките, само като спомена, цялото вкаменена плът, мъртва статуя без живеца на ръцете с чука и длетото, свитите длани и острите нокти до синьо, непознато в уплахата си същество, което нежността ми отпуска и разтваря
полека, фибра след фибра.

2

Знаех, че не бива така рязко да се изправям в леглото, когато се завръщам в зазоряването, защото е толкова чувствителна, смазана от непрекъснатата грижа да не ми се случи нещо непоправимо, тази тревога, която я отпраща винаги към кърпичката, напоена с камфор и подгизнала от сълзи в миналите погребения, непоносимостта й към нови загуби и страха от потъването все в тази лъскавина на черната дреха, едно скръбно гарваново черно със синкави отблясъци, в подпухналия ритуал на чая за нощно бдение, който донесе със себе си в самото начало, заедно със старинния момински скрин, пълен с женските й тайни, (навярно купчинки писма в цветни пликове и листи, розови, разбира се, изписани с красивия й почерк, копринените панделки, разделили пликовете на равни части, самотни послания, заровени в скрина и забравени, преди да отпътуват); чаят, с ароматите на шоколад, от които благоухаеше цялата къща и ме изпълваха с наслада отначало, после полепнаха по стените, заляха завивките, станали тежки и сякаш винаги мокри, тя цялата излъчваше този аромат, който се опитвах да отмахна от тялото й, да пресуша през втвърдените връхчета на смайващите й гърди пресищащата сладост на този какаов дъх, безполезен опит до следващата запарка и все пак, котешките й приплаквания и скимтящо хленчене, тъмните тласъци на кръвта, с които се отвинтвахме като по спирала от света; да не се изправям рязко изпод ленените завивки, докато тя говори на висок глас с някой в оттатъшното време, с някой, който не познавам, свидетелят на нощните ни бдения, преди потъването, всеки откъм своята страна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022