Славка Красимирова - Археологът

Животът ни подмина, докато гледаме миналото в очите. Оставаме без бъдеще в археологията на желанието и кратката проза на Славка Красимирова. 

Александър Арнаудов 

Археологът

Археологът с леко набола брада и прошарени коси до раменете, седеше до големия ров с руини от каменни зидове и наблюдаваше залеза. Животът му бе преминал ровейки се в миналото. Без настояще и без бъдеще. Съмна. Първите слънчеви лъчи завариха дългокосия мъж сгушен до руините. Не беше археолог. Отдавна си беше загубил разсъдъка и никой не знаеше кой е, откъде е и защо идваше тук.

Захари

Захари имаше малко, хранително магазинче в едно панелно блокче. Беше разведен. Имаше големи деца, дори и внуци. Живееше сам. Пред магазинчето, до вратата си беше сложил пейка, на която посядаше, когато нямаше клиенти. Здравка-вдовицата от първия етаж, с тераса точно над пейчицата на Захари имаше много цветя. Поливаше ги точно, когато Захари се настаняваше да си отпочине на пейката. И се започваше ...врявата. Захари скачаше, като ужилен от оса с две жила, когато струйки вода потичаха по голото му теме от китките на комшийка. Започваше да се кокори и да мърмори, като се заканваше да й купи подложки за саксийките за да не му полива главата всеки ден. Ден, два, три, седмици...Тя Здравка, не че нямаше подложки за саксиите, но нарочно подливаше вода на Захари, не с надежда да му поникне коса, а с надежда да размърда мозъка му. Един ден, в една жега, напеченото теме на Захари така се охлади от поливките, че ...ми, не се чуха никакви ругатни и закани, а краката на Захари го изкачиха по стълбите на първия етаж и ...ами това изкачване започна да се случва през ден, през два, а после и всеки ден. Сега Здравка и Захари седят ухилени на пейката и посрещат клиенти. Китките, китките, какви работи вършат.

Жакет

Професорът се бе настанил пред камината, загърнат с вълнен, ръчно плетен жакет и размишляваше.
Мислеше за пролетта, която някъде се бе запиляла и не идваше, за лятото, което предстоеше, но не се усещаше, за зимата отминала без пухкав сняг, за есента настанила се в мислите му и в бездействието му. Нямаше куче, нито котарак, а от молохите останали в двора стърчаха само повехнали клонки. Кой и кога бе опустошил сърцето му? Може би съчките в камината знаеха отговорът или Стана, съседката през два дувара, която му бе изплела топлия жакет.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021