Ивайло Василев - Четвъртата врата
Всичко изчезва под тежеста на спомените, които задушават нашето съществуване. Тишината изчезва и се ражда в ръцете ни, за да разберем, че сме създатели на собствената си смърт. Пътуваме във времето и откриваме себе си в новият разказ на Ивайло Василев.
Александър Арнаудов
ЧЕТВЪРТАТА ВРАТА
КРАЙ
Изведнъж всичко изчезна.
И болката, вкоренила се дълбоко в мен. И слабостта на тялото. И постоянните лутащи се объркани мисли на болен човек. Смъртта отми всичко. Леден душ, след който тялото и душата ти се чувстват облекчени от студа. Това беше тя.
Стоях на носа на огромен кораб, носещ се през непрогледна млечнобяла мъгла. Тя попиваше не само образите, но и всякакъв съществуващ звук. Нищото, което виждах и чувах навяваше чувство за арктичен студ. Но аз не го усещах, бях облекчен, изчистен и спокоен. Притихнал. И така няколко мига, преди тежестта на тишината да бъде нарушена, макар и много глухо, от далечния стон на сирената на кораб. Нима не съм сам?
Добре дошъл.
Обърнах се. Зад мен на плоската, лишена от пристройка палуба стоеше висок слаб мъж с дълги коси, облечен само с роба от прост плат. Имаше толкова силно библейско излъчване.
Ти ангел ли си?
Не, нямам име. Аз съм твоя Домакин.
Отново чух глухия басов звук на корабна сирена някъде далеко в мъглата. Веднага след това от другата посока той се повтори, но много по-близо и сякаш с друг тон.
В морето ли плаваме?
Не, във Времето.
Знаех, че няма как да го разбера. Така както новородено няма как да разбере света. Просто се обърнах и се опитах да се вгледам в мъглата, която като че ли ставаше още по-гъста. Продължавах да не различавам нищо в нито една от посоките, а само спорадичните жални песни на сирените някъде в далечината нарушаваха свещената тишина.
А това истински кораб ли е?
Всичко това е твоят товар. С това дойде.
Голям е.
Сам си го натрупал с годините.
Погледнах зад него. Палубата се простираше много назад, но края й се губеше в мъглата.
Да тръгваме. – ми каза Домакинът и ми посочи врата надолу близо до нас.
Къде ме водиш?
Там където ще прекараш Времето.
Завинаги ли?
Може би.
Той слезе по полегати стъпала и аз за миг се замислих дали да го последвам. Сякаш канейки се да вляза в храм свалих тъмно зелената си шапка, с която прекарах последните си дни на земята понеже постоянно ми беше студено. Ледената мъгла изчезна и вътрешността на кораба с моя товар ме посрещна с ослепително бял коридор, направен сякаш от най-прилежно излъскания чисто бял мрамор. Моят Домакин бързо пристъпваше напред и мога да се закълна, че съзнанието ми приемаше енергичните му стъпки като отекване в коридора, докато слухът ми не долавяше нито звук. Вървейки зад него видях, че гърбът на робата му беше прогизнал с тъмно червена кръв.
Рана ли имаш на гърба?
Там имах крила.
Кой ги отряза?
Сътворителят.
Бог?
По-правилно е да го наричаш Сътворител.
Наказание ли беше това?
Може би.
Каква беше твоята вина.
Вината ми беше, че бях сътворен с крила.
От кого?
Той се спря и ме погледна като че ли със снизхождение.
От Сътворителят. – и рязко повдигна ръка и коридора изневиделица свърши. – Това е твоята врата.
Няма други врати.
Напротив, има.
В изкрящо белия коридор се очертаваше боядисана също в ослепително бяло, но сякаш направена от масивно дърво ниска и тясна врата.
Сега не мога да вляза с теб. Но скоро ще те посетя.
Обърнах се да го питам някой от многото въпроси, които имаш, но него просто го нямаше.
ЧИСТИЛИЩЕ
Прокарах пръст по очертанията на вратата. Беше направена като за малки деца, ниска и гланцово бяла. Моята врата. Към някъде, където навярно щях да прекарам Времето. Приживе бях чувал и по-тежки присъди. Бях се потопил вече в Ада си приживе. Може би това беше моя Рай? Събрах сили, побутнах вратата и тя се отвори съвсем леко, като че ли ме приканяше. Опитах да надникна зад нея, но светлината на коридора ме заслепяваше и всичко вътре беше една тъмна бездна. Затова се наведох и просто пристъпих в мрака.
Веднъж попаднал вътре вратата се затвори плътно зад мен. Празна стая. Намирах се в една почти празна стая. Това ли беше Рая ми? Една малка библиотека с около двадесет книги, легло над нея и едно кресло. И малък корабен илюминатор вместо прозорец, зад който се виждаше само непрогледната арктична мъгла, в която безрезултатно се взирах на палубата. Постоях малко без да помръдна в средата на помещението. Не беше нито много светло, нито тъмно. След яркия коридор всъщност тук зрението ми сякаш се наслаждаваше на неинтензивната светлина. Беше ми...комфортно. Значи Времето няма да е много дълго, щом ми е отредено да стоя тук и да прочета няколко книги. Всъщност нищо друго не обичах толкова много приживе, колкото да чета. Но когато една книга ми беше интересна, я прочитах за часове. Тези тук или няма да са ми интересни или наистина цялото Време ще трае кратко. Доближих креслото. Изглеждаше удобно. С годините се научих да ценя малките, дори дребнавите удобства и удоволствия. Като дългогодишен моряк, прекарал половината си живот в тесни и неудобни каюти, знаех важността на хубавия стол или легло. Креслото имаше удобна мека възглавница за сядане и приставка под него, на която да вдигнеш краката си. Моят малък Рай, засмях се на себе си. Долепих чело до илюминатора и постоях така дълго. Опитах да видя нещо отвъд. Само безкомпромисно плътна мъгла. Но чувах много тихи, макар и отчетливи, стонове на корабни сирени. Замислих се за тях. Може би са кораби с чужд товар. Същите като моя. Макар да не знаех какъв е този товар и защо от целия този огромен плаващ съд съм затворен в една малка каюта. Дали тези кораби някъде навън не се търсят един друг? Дали и аз не мога някак да ги повикам. За миг усетих самота. Никога не съм се страхувал от самотата. За мен тя беше дар. Обичах много хора в живота си. Но можех да ги обичам дори и когато не съм с тях често. Бях тих и обичах тишината. Най-добрият ми приятел завинаги си остана душевно болния ми брат, който не можеше да говори. Прекарвах часове в стаята му. Той стоеше на своя инвалиден стол срещу прозореца, гледащ към двете череши, а аз му четях или просто мълчах. Правих му смешки като малък, а като по-голям му споделях. Дори, когато заспеше, докато му говоря, записвах всичко, което още исках да му кажа и го оставях под възглавницата на креслото, на което седях в стаята му. А когато идвах отново на следващия ден му споделях написаното. Той се смееше и плачеше силно и шумно. Като луд. Тази чиста емоция ме пречистваше и ми стигаше, за да не търся чуждата фалшива любов или утеха.
Докато не срещнах Анета. Тя беше здрава, но луда. И аз бях луд по нея. Тя идваше и си отиваше. Години наред. Все ми обещаваше един ден да се спре. При мен. И да имаме всичко. Един друг. Но аз започнах да плавам. Изчезвах по-дълго и от нея и един ден просто я загубих. Телефонът й беше изключен, а в дома й бяха заживяли други хора, които не знаеха нищо за нея. Задъхан стоях пред вратата й и не знаейки какво да правя отново се качих на кораб задълго, жадувайки чуждите морета да изтрият мечтите ми. Така и не успяха, но аз заживях отново с тази неприсъствена любов, която някак странно можех да изпитвам. Вярвах, че тя е щастлива, вероятно винаги някъде на път и това ми даваше успокоение.
Свлякох се на пода под илюминатора, въздъхнах и опрях глава в стената. Погледнах нагоре и се сепнах. На тавана в каютата ми имаше врата. Най-обикновена дървена врата, досущ като входната врата в родната ми къща. Покатерих се върху библиотеката и протегнах ръка нагоре, но може би малко повече от метър не ми стигаше да докосна бравата. Любопитството ми беше огромно, но вратата оставаше недостижима. Падаше се малко навътре към каютата от леглото и дори опитите ми да я достигна със скок не се увенчаха с успех. Оказа се, че дори и мъртъв не съм станал особено голям акробат. Изпитах яд и безсилие. Реших да потърся Домакина, този ангел с отрязани криле. Отидох до вратата, от която бях влязал, но се оказа заключена. Тя имаше малка ключалка, но за мое учудване, когато надникнах през нея вместо ярката бяла светлина на коридора видях само абсолютна тъмнина.
Ей! – извиках долепен до вратата. – Има ли някой?
Ударих няколко пъти силно с длан по вратата, но звукът от ударите беше неочаквано тих. Дълго опитах да дочуя стъпки от коридора през вратата, но тишината не се нарушаваше от нищо. Тук дори не чувах зова на корабните сирени. Приседнах, подпрян на заключената врата и се взрях в тавана.
Вратата не беше единственото нещо на нея. Целият беше изрисуван. Преплитаха се много познати ми образи от картини и гоблени от родния ми дом, рисунки от мои детски книжки и дори изрезки на кораби, които събирах от вестници и списания в ученическите ми години. Взирайки се дълго сякаш образите оживяваха и имах усещането как мога да се гмурна в тях само да успея да ги достигна. Корабите се люлееха по вълните и сякаш влизаха в сюжета на някоя от любимите ми детски приказки. Героят от приказката пък от своя страна се подаваше от прозореца на горската къща с елена от големия гоблен в гостната стая на къщата ни. Изправих се, за да съм по-близо до този като че ли оживял екран на моето детство. Притегателната му сила беше неотразима. Отново исках да съм малък, безгрижен и най-вече жив. Отново исках да бъда под безпрекословната грижа на родителите си. Отново исках да усетя топлината на майка ми и дори вечно взискателния поглед на баща ми. Протягах ръце, образите продължаваха да се сливат и визуално да ме придърпват към себе си, но аз все така бях далеч. Вероятно дълго стоях така, омагьосан от видението. Решен на всичко, реших да сложа креслото върху библиотеката с леглото и да се опитам да достигна вратата. Креслото беше тежко и ми отне безкрайно време да го кача най-отгоре. Наложи се дори да си направя две стъпала от книгите, за да мога да имам опора да го повдигна толкова високо, но най-накрая успях. Внимателно сложих предните крака на креслото на твърдия борд, който имаше библиотеката преди да премине в мекия дюшек на леглото, а на задните крака подложих две книги, за да не хлътват в мекотата на леглото. Когато сметнах, че опората ми е достатъчно стабилна внимателно се покачих на него и така можех почти да докосна високия таван. Тъй като вратата се падаше около метър пред мен, бях вдигнал облегалката за краката на креслото, с ясната идея, че стъпя ли на нея цялото кресло ще падне отгоре, но исках да я използвам за моментно оттласкване. Стъпах с десния си крак на облегалката, креслото съвсем леко се залюля, но намерих баланс и така останах разкрачен и изправен съвсем близо до дръжката на вратата. Леко приклекнах, оттласнах се и се вкопчих за нея. Някъде наблизо много пронизително се чу корабна сирена. Креслото под мен се строполи на пода. А аз останах висящ от тавана с една ръка, едва държаща се за дръжката.
Вратата се отваря навътре. Т.е. нагоре.
До събореното кресло ненадейно се беше появил Домакина.
Слез! – ме подкани и аз просто се пуснах, приземявайки се тежко.
Каква е тази врата? – попитах като се изправих. – И въобще къде се намирам? Каква е тази стая или...и аз не знам какво е?
Тази стая, както я нарече, това е душата ти. А вратата е една от четирите, които трябва да отвориш, ако не искаш да прекараш тук Времето.
Тук няма четири врати. – и се огледах отвсякъде, за да се уверя, че наистина не съм сбъркал.
Има четири врати и всяка от тях ще те отведе до място, което много искаш да посетиш.
До други такива стаи?
Ще разбереш. – тихо каза домакина и отстъпи назад.
Усетих, че отново ще изчезне.
Моля те, просто ми кажи, до други такива стаи ли ще ме отведат? До душите на някой друг? Кажи...
Но той просто се скри зад ъгъла на библиотека и когато погледнах беше изчезнал.
Значи трябваше да намеря начин да отворя тази врата. А Времето си течеше...
ТРИ ВРАТИ
Ако в Отвъдното имаше дни, вероятно прекарах седмици в четене. Повечето книги в библиотеката не ми бяха познати и никога не ги бях чел, но някак откривах във всяка от тях частица от живота си. Караха ме да виждам преживяванията си от друг ъгъл. Все повече и повече се уверявах, че съм живял добре, макар приживе да смятах себе си за скучен сухар и дори наивен глупак. Но и все повече разбирах колко много премълчани думи и колко много недовършени неща оставих. Често препрочитах някоя книга по няколко пъти за да вникна добре в написаното. Вдигах глава по средата на някоя страница и загледан във вратата на тавана или в илюминатора, зад който все така се стелеше гъста мъгла, размишлявах. Не бързах, макар да знаех, че имам мисия. Пред себе си имах цялото Време.
Една книга обаче винаги прескачах. Бях я започнал още като ученик и така и не ми стана истински интересна и не можах да я довърша. Средно дебела книга. На корицата имаше момче, седнало на палубата на кораб, със зареян някъде в морето поглед. “Мартин Идън” на Джек Лондон. Дали от скука или от дълг да прочета всичко в скромната си библиотека просто я взех и се настаних в креслото. Тук е момента да вметна, че то беше наистина удобно кресло за четене. Точно от такова се нуждаеше душата ми и си беше съвсем на място.
Първо по навик огледах добре корицата. От малък имах този навик. Като един вид представяне, потапяне в духа на книгата. Добрата корица винаги те предразполагаше да приемеш и да усетиш по-силно героите и техните действия. Тази тук ми се стори малко стандартна, да не кажа клиширана. Вероятно бях твърде преднамерен към това четиво. Въпреки това пристъпих към четене. Прескочих краткия предговор, както винаги правех и разлистих на първа глава. Какво беше учудването ми, когато видях, че първите редове на романа бяха подчертани с дебел молив.
“Първият отключи вратата и влезе, последва го млад човек, който непохватно сне шапка. Той бе облечен с груби дрехи, пропити с дъха на морето, и беше съвсем не на място в просторния коридор, където се озова. ”
Ха, също както когато аз и Домакина влязохме в белия коридор. Но може би аз вече трудно мога да мина за млад.
Едновременно бях развеселен и заинтригуван. Както вече споменах вече не веднъж бях разпознал моменти от живота си в сюжета на книгите, но за първи път получавах дежа вю за отвъдното си съществуване. Продължих да чета и дълго не спрях, потънал в историята на бедното момче, търсещо път към социалните висини, за да стане достоен за съжителство със своята любима. И точно тогава между две страници попаднах на плик. На едната му страна с почерк, който нямаше как да объркам пишеше: “Аз чаках да станеш като мен, а ти – да стана като теб.” Ако сърцето ми още можеше да бие, в този момент сигурно щеше да изскочи от гърдите. Отворих плика, вътре имаше сгънат на няколко ката лист. Започнах да го разгъвам припряно, докато стана толкова голям, че не можех да го държа в ръце. Сложих го на земята и разгънах последния кат. На листа имаше врата. По реалистична и от снимка. Понечих да изгладя листа от сгъвките и усетих повърхността на вратата, беше грапава и хладна като истинска дървена плоскост. Натиснах надолу и под ръцете ми се появи процеп светлина. Листът хартия на пода ми беше врата, през която проникваше топъл жълтеникав лъч.
Вкарах първо краката си, очаквайки да се наложи да падна надолу на нещо като долен етаж, но се оказах с краката напред на пода на просторна светла зала. Край огромните прозорци имаше разноцветни пердета, подът беше покрит с меки ориенталски килими, а от тавана висяха различни по вид, пищни и изящни полюлеи. Всичко това създаваше едно усещане за тънка граница между колорит и кич. Носеше се бавна и омайна, почти тантрическа музика, а в дъното на залата жена танцуваше сама под монотонния ритъм. Тя повдигаше ту лявата, ту дясната ръка, въртейки се бавно и с движения на ханша си отброяваше тактовете.
Анета!
Тя се сепна, но се приближи към мен. Част от тялото й още танцуваше. Главата й извършваше меки движения встрани в унисон с неутихващата музика.
Не те очаквах толкова рано. И така млад. Колко жалко? Много, много жалко! – и тя постави длан на лицето ми.
Беше по-възрастна от колкото я помних. Но дори и на мъртвите жени не е удачно да кажеш такова нещо.
Къде беше? – в един глас казахме и двамата.
Аз бях, където винаги бях. – престраших се да отговоря първи. – През половината време в морето, през останалото у дома.
И аз бях, където винаги бях. Постоянно на ново място. Но краят ме достигна твърде рано. В една катастрофа с влак близо до границата между Турция и Ирак, където бях доброволка за Червения полумесец.
Тя имаше навика да говори много. Да разказва всичко с подробности, да не би нещо съществено да остане неизказано. А аз имах навика да я слушам и да оставям моите думи неизказани. И от това ме болеше.
Трябваше да те накарам да останеш завинаги с мен, Анета.
“Трябваше” е най-безмислената дума в езика, нали? “Трябва” умира в минало време.
Така е, умира.
Музиката се смени с малко по-бърз, но все така опияняващ ритъм.
Остани да погледаш как танцувам.
Анета отново завъртя тялото си и като изпадащ в транс дервиш изпъна ръка нагоре към пищните полюлеи. Вълна след вълна ритъма я завърташе и тя потъваше в танца с неповторимата си загадъчна усмивка и премрежен поглед. Обичах я. Но “обичам” в минало време също умира.
Пъхнах се с главата напред през вратата и отново се озовах в моята тиха, полутъмна, но комфортна каюта. В далечината съвсем глухо се чу една от корабните сирени, които вече различавах по тембър, звукът й продължи малко по-продължително и повече никога не се обади.
Дочетох “Мартин Идън”. В края героят се самоубиваше, разкъсван от изгубената си идентичност. Завършвайки книгата се загледах във входната врата, замислейки се за това как промяната е тежест, непосилна за всеки. Аз така и не промених ценностите си, така и не промених разбиранията си, не пожелах дори да открехна повечето врати, които се изпречваха на пътя ми. Докато унесен размишлявах, там се появи Домакина.
Виждам, че напредваш.
Така ли? – отговорих с нескрито учудване.
Ти отвори първата врата.
Дори не бях помислил, че всъщност срещата ми с Анета беше част от това, което домакинът ми беше казал.
Това с вратите задача ли е?
Призвание е.
И какво ще стане, когато отворя всички врати?
Чувстваш ли се по-различно сега? – отговори той на въпроса ми с въпрос.
По-леко ми е след като се срещнах с Анета.
Искаш ли отново да я посетиш, знаеш къде е вратата към нея?
Не, не желая. Радвам се, че можах да се срещна с нея, но не мисля, че е нужно да се случи отново.
Сега разбираш ли това призвание?
Не. – наистина не разбирах за какво говори. – Ще ми разясниш ли?
Естествено, че не.
Очаквах точно сега да изчезне. И точно така стана. Всякаква светлина в каютата изчезна за миг и когато отново беше светло него го нямаше. Не прочетох отново тази книга, не погледнах плика. Анета остана “в минало време”. Затворих очи за малко и ги отворих по-свободен.
Мина дълго време преди да отворя следващата врата. Много пъти опитвах напразно да достигна тази на тавана. Правих си основи от книги върху библиотеката, върху които слагах краката на креслото, но неминуемо винаги падах от своята зле балансирана постановка. Така прекарвах Времето в четене, размисли, взиране в мъглата навън и спорадични неуспешни опити да превзема вратата на тавана. След един такъв опит креслото отново се разби в пода миг преди да се приземя до него. Беше се разпиляло с краката нагоре, а възглавницата върху която седях, докато чета, беше хвръкнала настрани. Разочарован от поредния неуспешен опит, го вдигнах ядосан и го обърнах, понечвайки да поставя възглавницата на мясото й, когато гледката ме остави на място. През цялото време под възглавницата на креслото ми е имало врата. Малка дъсчена врата, подобна на капандура на мазе или землянка. Побутнах я, но не поддаде и това малко ме натъжи, но се сетих да опитам да я отворя към себе си и това се оказа вярната посока. Вътре изглеждаше тъмно и тихо. Вече имах опит с измеренията в отвъдното, затова плахо вкарах крак вътре, движейки го във всички посоки търсейки опора, но такава не намирах. Затова реших да пъхна глава. Оказа се, че се подавам от пода, вкарах вътре и ръцете и се измъкнах в тъмната стая. Постоях малко приседнал на пода до вратичката, през която тъкмо бях минал, докато очите ми свикнат с тъмнината. Постепенно усетих, че недалеч от мен просветлява нещо като очертание на прозорец. Постепенно ръждива светлина започна да прониква и все по ясно се открояваше този прозорец. Навън изгряваше слънце. Бях зажаднял за изгрев и не се стърпях да се доближа към стъклото. Пред мен се развиваше спектакъла на раждането на нов ден и аз попивах всяка секунда от него. Когато образите станаха достатъчно ясни различих пред прозореца двете череши в двора на родния ми дом. Обърнах се и видях пред мен мен, седнал на стола си и застинал в широка усмивка брат ми. Така ясно помня дрехите, с които беше, когато си отиде. Той наистина се чувстваше спокоен в този небесно син пуловер. И сега, облечен с него и отворил в детското си удивление очи усещах как ме приветства.
Искаш ли да ти почета?
Едва доловимо той кимна с глава в посоката на вратата, през която дойдох. Там стоеше непокътната библиотеката с детски книги от стаята му. Бяха много, наистина много. Не престанах да му вземам и чета книги, дори когато порастнах и се изнесох. Той не харесваше книги за възрастни. Не реагираше на тях. Но истински се въодушевляваше на богато илюстрираните детски книги, които му носех.
Посегнах и наслуки взех “Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. Придърпах креслото, което едва сега забелязах, колко много прилича на това в моята каюта, застанах близо до него и зачетох. Той постави глава на рамото ми.
Тук Времето няма измерения, но прекарах при брат ми Вечност. Прочетох му всичко от голямата библиотека. Може би стотици книги. Тази Вечност беше изпълнена с искрен смях, сълзи и неговата тишина. Никога нямах късмета да имам собствени деца, но прекарах живота си толкова близо до едно дете, което природата беше решила никога да не порастне.
Когато прочетохме и последната книга, дълго стояхме вгледани един в друг. Не можех да определя кой цвят преобладава в пъстрите му очи, но можех да се огледам ясно в тях. И там изглеждах най-добре. Най-чист.
След това той протегна ръка към библиотеката. Беше му трудно, затова побутнах инвалидния му стол към нея. Той хвана една книга и я пусна през вратичката към моята каюта. Погледнах го учудено. А той повтори това и с друга произволна книга. И с още една. Постепенно започна да изпразва библиотеката, пускайки книгите през портала към моето Отвъдно.
Всички ли?
Брат ми кимна и аз също започнах да хвърлям книгите натам. Когато приключихме той ме прегърна и целуна неумело по бузата.
Предполагам трябва да си вървя....
Той се усмихна по неговия начин.
Тъжен ли си?
Поклати отрицателно глава.
И аз не съм. Щастлив съм.
Целунах го по челото и без да се обръщам потънах в бездната на вратата.
Седях сам на пода на моята каюта, а до креслото бяха струпани стотици книги. Затворих вратичката и поставих възглавницата на креслото. За миг се разстроих и отново вдигнах възглавницата, но там вече нямаше врата. Върнах я и седнах умислен.
Книгите от стаята на брат ми бяха моята стълба към тавана. Не беше лесно и на няколко пъти я съборих, но в крайна сметка успях да построя кула от книги, до която можех да се изкача стъпвайки от върха на библиотеката ми. Беше толкова висока, че дори не можех да стоя изправен, когато най-сетне стъпих върху най-горната от книгите. Приведен се протегнах, хванах дръжката на така жадуваната врата и най-сетне я отворих.
В прилежно подредена стая с мека светлина, на малко столче стоеше слаба жена, почти момиче, и шиеше. Никога не бях я виждал толкова млада и въпреки това не можех да не я позная.
Здравей, мамо.
Момичето се изправи с движенията на престаряла жена и все така бавно и несигурно приближи. Заплака.
Исках поне ти да живееш дълго, сине.
Така е трябвало да стане. – някак неуместно се опитах да я успокоя.
Не, не трябваше така да става.
А ти? Толкова си млада! Мислих, че тук всички сме на възрастта, на която сме си отишли.
Ти виждаш душата ми. А тя умря още преди да се родиш. Още когато разбрах, че брат ти е болен.
Помълчахме доста, някак неловко беше се получило.
Не мисля, че си ме отгледала без душа, мамо.
Дори не исках да имам друго дете. Толкова ме болеше. Но баща ти настояваше. И когато ти се появи, за мен беше дълг да те отгледам така сякаш нищо не се е случило. Сякаш тепърва ще бъда майка и ще обичам както само една майка може да обича. Ти беше толкова добро дете. Толкова добър човек. Но всичко в мен не беше любов, а дълг. Прощаваш ли ми?
Не знаех как да реагирам. Никога не бях усещал липса на майчина грижа от нея. Тя беше винаги до мен със своето нечовешко търпение и спокойствие. Никога не беше ме нагрубила и винаги знаеше какво да ми каже за да успокои сърцето ми и като дете, и като възрастен. Нима затова беше толкова трудно да достигна вратата на тавана? Толкова ли беше трудно за мен да достигна душата на собствената си майка?
Как може да ме питаш дали ти прощавам? Аз не мога да те обидя с такава прошка.
Прости ми! И ще ти дам отплата за твоята прошка.
Пред мен стоеше двадесет годишно момиче с гласа и движенията на стара жена и искаше от мен прошка за грях, който никога не беше показала.
Не искам отплата. Вече знам защо сме тук. Затова просто искам да постигнеш мир с всичко, което си направила или не си!
Просто ми прости!
Мълчах.
Една майка винаги вижда греховете към децата си огромни. – прошепна тя.
Както и един син вижда отплатата към родителите си винаги недостатъчна.
И в тази стая прекарах Вечност. Дълго разговаряхме, дори дълго спорихме и се карахме с майка ми. Усетих вината й. Усетих всички онези моменти, в които закрилата й беше нужна и достатъчна, но винаги в сянката на нейната тъга и тиха ярост срещу съдбата й.
Много Време мина за да го разбера, но накрая бях искрен.
Прощавам ти, затова, мамо, че имаше повече любов за брат ми, отколко за мен.
Момичето-старица срещу мен се изправи, остави настрани това, което шиеше, и бръкна в джоба на престилката си.
Това е отплатата за твоята прошка, сине. – и пусна в дланта ми ключ. – Това е ключа за четвъртата врата.
Прегърна ме и ме побутна към изхода, откъдето дойдох.
А ти? Къде са твоите врати?
Остана ми една. Вратата към душата на баща ти. Цяла вечност чувах как удря по нея и се опитва да я разбие, за да стигне до мен. Но това беше врата, която се отваря леко в правилната посока, а той не разбра това нито приживе, нито тук. Затова, сине, ще прекараме Времето тук.
Може би не?
Може би...
Тя отвори вратата и ме изпрати, както често беше правила. Но този пък завинаги.
Времето минаваше. Бях казал малко, но всичко. На който е нужно.
Домакинът не беше ме посещавал цяла Вечност и почти бях забравил за него, но един ден докато лежах в леглото над библиотеката, рисувайки наум един по-красив и справедлив свят, той се появи.
Винаги се появяваш когато имам въпрос.
Не крия.
Отговорих на всичките си въпроси. – казах и се вгледах в рисунките на тавана, които с времето ставаха все по-малко странни за мен, а напротив – намирах хармония в тях.
Не си.
Така е. Не открих четвъртата врата.
А тя през цялото време беше пред теб.
Изправих се рязко от леглото за да разбера какво иска да каже, но само видях как входната врата се затвори зад него.
Входната врата.
Това е вратата, която цяла вечност беше пред мен. От деня, когато влязох тук и не успях да я отворя, престанах да гледам на нея като на врата, а по-скоро като на част от семплия интериор на обиталището на моята душа.
Все още бях с болничната си пижама, с която напуснах света. Опипах джобовете си и усетих ключа, който майка ми беше ми дала като отплата за моята прошка.
Слязох и спокойно се насочих към Вратата. Нямаше за къде да бързам. Най-лошото, което можеше да ме сполети беше Времето. Поставих ключа в ключалката и го завъртях. Бях отключил четвъртата врата. Спрях се и се върнах, за да взема тъмно зелената си шапка. Внимателно я сложих на главата си и натиснах бравата.
НАЧАЛО
Безкраен плаж. И много спокойно море. В далечината отплаваха без звук три огромни сиви кораба. Пристъпих напред в пясъка. Беше много тъмен, малко лепкав, наподобяващ глина. Вече не бях с болничните дрехи. Бях напълно гол, а следите, които оставях по глинестата земя бяха детски. Приседнах и започнах да си правя фигурки от лепкавата глина с малките си детски ръце. Зад гърба си усетих движение. Обърнах се. Изправен, със скръстени пред себе си ръце стоеше Домакина.
Погледнах го въпросително:
Къде сме?
В Началото, Създателю.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020