Алекс Томов - Мързеливият час от деня

Мързеливият час от деня преповтаря живота. Всеки търси края отвъд минутите на едно денонощие. Смъртта е ежедневие в новия разказ на Алекс Томов. 

Александър Арнаудов 

Мързеливият час от деня

Навън беше страшна жега, но магазинът за оръжия имаше прекрасен климатик. Ерик се беше облегнал на касата на вратата, която водеше към задната стая и склада, и четеше нещо в телефона си. От време на време се усмихваше. С типичната си леко крива усмивка. Поклащаше глава и продължаваше да плъзга палец по екрана на телефона. 

През няколко минути вдигаше глава и поглеждаше към вратата, над която бяха окачени двете знамена – американското и това на щата Аризона. Не може да се каже, че точно в този момент магазинът му беше пълен с много действие… или въобще някакво, но това се дължеше на мързеливия час от деня, а не на спад в бизнеса. Ако имаше бизнес в Скотсдейл, който не можеше да се оплаче, това беше бизнесът с оръжия. 

Камбанката над вратата дрънна, Ерик прибра телефона в джоба на ризата си и се приближи към клиента. 

- Добър ден – поздрави той. 

- Добър ден – тихо отвърна клиентът и с нервно изражение пристъпи навътре, както турист пристъпва в катедрала за първи път. Оглеждаше се все едно очакваше нещо свръхестествено да се случи. 

- Мога ли да помогна? – поинтересува се Ерик. 

- Ам… - заколеба се човекът, кършейки ръце – просто разглеждам. 

Ерик видя накъде отива всичко това и просто остави човекът да се помотае още, но без да го изпуска от поглед. Тези нерваци са винаги потенциално опасни, защото не знаеш кога какво ще им хрумне. 

След около десет минути нервно мотаене из магазина и разглеждане, потта по челото на клиента трябваше да е изсъхнала, защото климатикът беше включен на степен „Северен полюс“, но той продължаваше да се поти, все едно си беше навън на жегата. Тъмнозелената му риза беше просмукана с пот. Беше пребледнял. Устата му се отваряше от време на време, сякаш си говореше сам, но никакъв звук не достигаше до Ерик. Той само го наблюдаваше. След още няколко минути клиентът дойде при него и го попита:

- Какъв пистолет ще ми препоръчате, който е максимално сигурен?

- Първо оръжие, нали?

- Д… да. 

- Какво разбираме тук под „максимално сигурен“, ако мога да попитам?

- Сто процента да съм сигурен, че няма да засече. 

- Мхм… какво търсим по-конкретно? Нещо малко за в джоба, за носене на кръста, под мишница? Самозащита? Да не се вижда или да се вижда отдалече?

- Че защо ми е да се вижда отдалече…? – някак объркано попита човекът. 

- За респект. Да действа превантивно. Да не си помислят разни неща. Да виждат, че имат сериозен човек насреща си.

- А… да, логично. Ами това не ме интересува. Да е сигурен, да съм сигурен, че ще свърши работата. 

- Работата… - повтори Ерик с тон, който не беше съвсем въпрос, но интонацията накрая на думата, която удължи, клонеше към въпрос. 

Онзи закима нервно. 

- Ясно – каза Ерик и извади два пистолета. – Глок 17, аз лично бих заложил на този. Или на този – каза той и посочи класическия Колт 45. – Или пък… - добави той и извади и два револвера. Сложи ги внимателно един до друг и загледа спокойно клиента в лицето. Онзи зяпаше пистолетите, но не смееше да ги пипне. – Давай, вземи един, подръж го, иначе няма да го усетиш. 

След няколко минути онзи се спря на Глока. 

- Отличен избор. Абсолютно… сигурен пистолет – увери го Ерик, - Петстотин и трийсет долара – каза, но добави: - четиристотин и петдесет с отстъпката. 

- Отстъпка?

- Да. Имаме 15% отстъпка на пистолетите този месец. 

- Оу…

- Трябва ми документ за самоличност, за да пусна проверка. Задължителна е. 

- А… дали… някак… дали не може да го направим някак без проверка?

Ерик се втренчи в онзи, а езикът му сякаш се опитваше да излезе навън и да опита нещо на долната устна, но Ерик не му даваше. След няколко секунди намери друга работа на езика си – цъкна с него и каза:

- Отнема няколко минути. Това проблем ли е?

- А, минути. Аз мислех, че е дни. 

- Не, минути е. Ако нямаш „петна“ в досието, разбира се.  

- Нямам. 

- Значи нямаш и проблем. Документ?

- Разбира се – усмихна се нервно човекът и извади шофьорската си книжка. Ерик пусна данните на човека онлайн, след три минути всичко беше готово. 

- Муниции? – попита Ерик. 

- О, да, разбира се, съвсем забравих. 

- Колко?

- Ами… мога ли да взема един?

- Една кутия? От кои? От 20, 50, от 100 бройки?

- Не… един патрон. 

- Един патрон?

- Д… да.

Ерик пак разгледа лицето на онзи, все едно беше много интересна картина. 

- Не. Не продаваме по един патрон. 

Човекът изглеждаше разочарован. 

- Знаеш ли какво? – каза Ерик – Тази е подарък, от нас – каза и бутна една от най-малките към човека. 

- Много благодаря. 

След малко онзи си прибра новия Глок, пожелаха си „лек ден“ взаимно и Ерик го съпроводи с поглед на излизане от магазина. Камбанката дрънна и вратата се затвори зад гърба му. Лека топла вълна влезе отвън, но климатикът я унищожи на момента. Ерик извади телефона от джоба на ризата си и пак се зачете в нещо. Facebook му предлагаше какви ли не неща едно след друго, едно след друго. Просто скролваше с пръст и се запознаваше със света в реално време. Повечето неща от неговия Facebook свят бяха забавни и смешни. 

- Ерик – каза женски глас иззад завесата на вратата, - и този ли беше от ония? – след гласа в магазина влезе и притежателката му, средно едра блондинка, обута в сини дънки, които образуваха една особена допълнителна гънка в корема ѝ. Върху едрите ѝ татуирани гърди и потника, който ги покриваше, носеше служебен бадж с името си, висящ на черна лента. 

- Мхм – потвърди Ерик. 

- Какво взе?

- Глок 17 – каза Ерик и се засмя на нещо, което прочете в телефона си. Скролна през видео на жена, която се опитва да излезе от надуваем басейн, но го спуква и пада от него, след това прескочи заглавие на новинарски сайт, което гласеше: „Рекордни нива на безработицата в Скотсдейл и цяла Аризона“ и подзаглавие: „Все повече хора губят домовете си, рекорден ръст и в домашното насилие и самоубийствата“, после премина и през още няколко смешни картинки и карикатури, които също го разсмяха. 

- Дали е за него или за жена му, или за някой друг, как мислиш?

Ерик вдигна поглед от телефона си. 

- Не знам, Бети Спагети, как мога да знам? – каза той с нежен тон, наблягайки на милия прякор на жената и вдигна рамене. След което продължи да скролва и да се смее от време на време на нещо, което прочиташе там – в телефона си. Камбанката на входната врата пак издрънча и той пак прибра телефона в джоба на ризата си. 

- Добър ден – каза на следващия клиент, а онзи му се усмихна, защото си помисли, че Ерик го поздравяваше с усмивка, но всъщност Ерик все още се смееше на вица, който току що беше прочел. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020