Кристин Димитрова - Иван и баща му

Думата сирак живее и расте заедно с нас. Времето напуска детските спомени и ставаме непознати в света на възрастните. В септемврийския брой на списание "Нова асоциална поезия" представяме "Иван и баща му" - нов разказ на Кристин Димитрова, чийто роман "Сабазий" наскоро бе избран да се изучава в мексикански университет. 

Александър Арнаудов 

ИВАН И БАЩА МУ

Иван не гледаше на себе си като на сирак, макар че можеше и така да се погледне. Думата „сирак” като че ли казваше, че самият той се е променил, че нещо в него е станало друго или непознато, а той не се беше променял. Промени се майка му. Бронхопневмонията й се беше развила толкова бързо, че Иван дори не успя да се прехвърли навреме от надеждата, че тя ще се излекува, към страха, че може да умре. И така седмици след като я погребаха, той продължаваше да се надява, че тя ще се излекува. Наостряше уши, когато чуеше леки стъпки да се изкачват по стълбището на къщата, където живееше с баба си и дядо си на втория етаж, и тичаше към вратата. А тъй като над тях имаше още един етаж с две семейства, леки стъпки се чуваха често. Но нито веднъж те не се оказаха верните. Бяха някакви чужди стъпки, на познати съседки и на непознати техни гостенки, които само на първо чуване приличаха на майка му. Когато нещо се повтаря често, то престава да прави впечатление. И така постепенно Иван престана да напряга слух към стълбището. Явно майка му нямаше да се прибере. Може би не полагаше достатъчно усилия да се прибере. Може би не й стигаха силите. Може би се беше отказала. Тогава той беше на пет.

После дойде първият учебен ден и баба му и дядо му го заведоха на училище. Бяха му купили букет от бели хризантеми. Цветовете им се разтваряха от свития си зеленикав център навън в дълги порцеланови лъчи и приличаха на слънца от студена галактика. Иван дълго разглежда букета у дома и го сметна за изключителен. Облякоха му нова бяла риза и черен панталон с ръб и го поведоха към първата му среща със съучениците. Панталонът с ръб беше по идея на дядо му – бивш треньор по хандбал, а от години насам портиер в Министерството на образованието. Беше убеден, че важните събития изискват подобаващо протоколно облекло. Иван още нямаше мнение по въпроса за дрехите. В този необикновен ден баба му беше станала цял час по-рано, за да му изглади панталона. Гладенето продължи и по време на закуската, защото крачолите леко се усукваха и ако ръбовете им можеха да се изтеглят в безкрайни прави, то те щяха да се пресекат малко над пъпа на Иван. Той дъвчеше бавно филия с масло и сирене и наблюдаваше с недоверие мъките на баба си. Тя го беше шила този панталон, тя трябваше да си ги оправи.

В училищния двор дойде и първата му изненада, защото едва когато сравним себе си с другите, знаем точно в каква картина сме се вписали. Почти всички деца носеха същите букети от бели хризантеми, но никой не беше облечен с бяла риза и черен панталон с ръб като неговия. Иван беше виждал финансови инспектори по филмите и си даваше сметка как изглежда. Тогава у него се затвърди впечатлението, че букетите от бели хризантеми са истинската училищна униформа, а дрехите са просто отражение на разнообразните домашни лудости. Две момичета бяха с огромни панделки на главите, едно беше с бейзболна шапка, завъртяна с козирката назад, едно беше с прическа от плитчици и мъниста, няколко момчета бяха с дънки и дънкови якета и стояха настрана заедно като статисти от уестърн; той самият приличаше на официален пингвин, а едно друго момче, което също като него се казваше Иван, беше по бермуди и светещи маратонки. Ето това бяха обувки, помисли си Иван с копнеж, като стъпиш, да светнат и всички да погледнат към тебе, но по хубавия начин, а не както него сега го гледаха и като че ли всеки разбираше, че баба му му е шила панталона.

На специално издигнат подиум излезе директорката, нагласи микрофона според ниския си ръст, пипна го, за да провери дали работи, и из училищния двор се разнесе оглушителен електронен писък, който пресече дъха на всички. По-големите ученици демонстративно си запушиха ушите, а малките се огледаха за родителите си.

И приветствената реч започна. Образование, духовност, напредък, родина, завети, първоучители, перспективи, интелект, общество, граждани, интеграция. Иван извъртя назад глава и насочи вниманието си към родителите на бъдещите си съученици. Зад детските редици стояха чинно изправени разни майки и тук-там бащи, но и немалък брой баби и дядовци. В гърдите му се надигна въздишка на облекчение. Страхуваше се – сам не знаеше защо, – че неговата баба и дядо ще изпъкват като най-старите изпращачи. Погледът му мина през тях и те му помахаха окуражаващо. Баба му, ухилена с начервената си уста, наметнала в последния момент китайско шушляково яке върху лятната си ленена рокля, и дядо му, висок като върлина и прегърбен като шнорхел, застанал мирно с прибрани крака. Лицето му изразяваше дълбока и някак разсеяна сериозност. Иван знаеше какво означава това. Мечтаеше да си запали цигара. Останалите баби и дядовци изглеждаха дори по-стари. Иван си отдъхна и почти прости наум на своите за черния панталон.

Някъде в едно дълбоко и скрито подземие на ума си ги обвиняваше, че не са умрели вместо майка му. За майка си той веднага би заменил и баба си, и дядо си, че и себе си дори, но само наполовина, за да може с едната си част да заплати връщането й между живите, а с другата да си остане жив при нея. Това съвсем не означаваше, че не обича баба си и дядо си. Обичаше ги, разбира се. Обичаше ги от все сърце, както диабетикът обича захарина. Те бяха всичко, което имаше. Те бяха домът му. И колкото и трудно да му беше да си го признае, знаеше, че нямат никаква вина за бронхопневмонията.

Бронхопневмония. Каква ужасна дума. Започва с бръмчене на триони, продължава с хъхрене и хоп, хоп, хоп, не, не, не, завършва с гневен залп от тромпети, които се надпреварват в кривото си многогласие – нещо, което би трябвало да е хармония, но не е. Това беше най-дългата дума, която Иван умееше да употребява на място.

Пред строените редици премина усмихнат плешивият заместник-директор със старовремски звънец в ръката и поръси всички с непоносимо дрънчене. Класната покани децата да я последват в училището. Беше слабичка, дългоноса, угрижена и модерно облечена съобразно някаква предишна мода. Класната стая грееше в прясна зелена боя, учебни табла с напречни разрези на растения и портрети на велики люде. След известно разпитване за имената децата бяха подредени да седнат по азбучен ред и Иван се оказа до другия Иван. Последва още една встъпителна реч, допълнена с конкретни напътствия за моливи и физкултурни екипи. Накрая, когато всички станаха да се разотиват, Другия Иван се наведе към Иван и му каза:

- Трябва да си измислиш ново име, защото аз вече се казвам Иван. И няма начин.

- И аз вече се казвам Иван. Много отдавна.

- Аз по-отдавна от тебе.

- Аз още по-отдавна.

- Тогава, като излезем навън, ще ти смачкам муцуната.

- Аз пък ще кажа на дядо ми, който е бил спортист.

- Пък аз ще кажа на майка ми, която е в армията и има пистолет.

- А пък аз ще се обадя в полицията да вземат пистолета на майка ти.

- А пък аз пак ще ти смачкам муцуната.

Двамата се сбиха още в коридора. След известно размахване на юмруци преминаха в бърз клинч и се заклатиха вкопчени един в друг. Иван беше по-слабичък, но по-жилав, докато Другия Иван доминираше с височина и маса. Тангото им продължи до момента, в който учителката, хванала по едно ухо във всяка от двете си ръце, успя да ги разтърве. Така се запознаха и пред лицето на общото порицание, което отнесоха, станаха приятели.

После ученето започна и дните на Иван се изпълниха с чужди изисквания към свободното му време. Едва смогваше да помисли за себе си, какво остава за майка си. За нея се сещаше предимно вечер, когато въздухът започнеше да синее, шумовете на града се укротяваха, а между покривите, заобиколили вътрешния двор, затрептяваха далечни светила с грижовен блясък и непознати маршрути. Баба му му беше казвала, че умрелите хора отлитат към звездите и от там наблюдават близките си, но Иван много не вярваше на тая работа. Искаше му се да повярва, но самата представа за това отскачаше от ума му като крака от пружина на легло. Откъде накъде майка му ще иска да ходи на някоя от звездите? И какво въобще имаше там? Най-вероятно нищо. Едно сребристо, лъскаво кълбо с лъчи, остри като ножове, и майка му, седнала между тях. И най-близката съседна звезда на хиляди, милиони, милиарди километри. И горката Земя дори още по-далече. И нито други хора, нито магазини. Нито любимият му шоколадов десерт с бял крем, който и майка му обичаше. Понякога тя му носеше такъв десерт на връщане от работа и му даваше да го изяде наведнъж, но при условие, че й запази парченце. И той й запазваше. Струваше му се много това парченце тогава – от пет парченца едно е голяма част. След като тя умря, му се стори, че е било прекалено малко. Трябваше да й дава на нея четирите парчета и да запази за себе си последното. Не, направо да й ги дава всичките. За да знае тя, че не я е обичал заради шоколадовия десерт, съвсем не.

Но такива шоколадови десерти вече не само че нямаше, но и шансовете му някога да опита отново от тях бяха намалели многократно. Не че баба му не искаше да го зарадва, искаше, разбира се. Но при нея идеята за икономия беше водеща. Пък и собствените й мнения надделяваха над всичко. След пазар тръшваше торбата с покупките на масата и се провикваше: „Ванко, ела да видиш, сине, каква изненада”. Той идваше, ровеше с две ръце и намираше сред кренвиршите на промоция и доматите от пазара някой шоколад с фъстъци. По възможност по-голям и по-евтин.

- Мразя фъстъци!

- О, ти въобще не знаеш колко са хубави – казваше баба му.

- Знам, нали и преди ми донесе с фъстъци!

- Та ти не го опита! Опитай сега да видиш.

- Не!

- Ех, капризно дете – казваше обикновено баба му и отчупваше от шоколада. – Виж сега колко е вкусно. Аммм!

Шоколадът потъваше в услужливо отворената й уста.

- На тебе ти е вкусен, на мен не ми е.

Баба му всеки път изглеждаше объркана по един и същ начин.

- Щом на някого е вкусен, значи е вкусен. Само ти не можеш да разбереш, защото се инатиш. То има ли шоколад, който да не е вкусен? Все чакаш изненада, а като ти донеса, не се радваш.

Иван усещаше как върху плещите му падаше отговорност, която не може да поеме. И обясняваше отново и отново:

- Да, казах ти да ми донесеш изненада. Това значи шоколадов десерт с бял крем.

- Хайде сега пък и с бял крем.

- Точно така, с бял крем!

- Че каква изненада ще е да ти донеса нещо, което очакваш?

Точно там беше работата. Нищо друго не можеше да е изненада. Майка му разбираше това. Иван се страхуваше, че все по-зле си я спомня. Лицето й избледняваше, чертите й от едно изражение се смесваха с чертите й от друго и ставаха някак общи, замъглени. Помнеше най-ясно какво беше с нея, какво беше без нея и какво точно беше тя – не във всеки един момент, а в някаква вечна точка, която тя носеше в себе си. Нейната неповторима комбинация от живот. Ето тази неразтворима част от майка му беше много по-близка до него, тя го чуваше. Баба му също го чуваше, но по свой начин, като през цедка.

Иван не обичаше да се разправя с баба си. Смъртта на дъщеря й не я беше направила по-отстъпчива. Дядо му също не спря да дими в хола, дори почна да ходи с цигарата и в клозета. Тези, на които им се налагаше да влязат след него, трябваше да проникват през гъста мъгла. Старците не се промениха и може би не биха могли да се променят. Смъртта на единствената им дъщеря първо ги унищожи, после ги консервира в едно устойчиво ведро състояние. Сякаш никога не бяха имали дъщеря. Те просто спряха да говорят за нея и се държаха така, като че ли светът продължава да е пълен с всичко най-необходимо. Само погледите им угаснаха. Иван усещаше, че грижите за израстването му се бяха превърнали в най-висшата им цел и те не можеха да си позволят други чувства.

Дядо му, когато не беше на смяна в портиерната на министерството, водеше Иван на тренировки по футбол. Беше го вредил в групата на свой бивш колега на половин цена. От време на време Иван се правеше на болен и тогава ходеха да въртят джагите. На връщане дядо му не пропускаше да си пусне един фиш. Намигаше заговорнически на внука и попълваше все същите числа. Почнеш ли веднъж да попълваш едни и същи числа, по-нататък не можеш да се откажеш, защото животът ти минава в чакане всеобщият късмет да се извърти така, че да стигне и до твоята комбинация. Макар и само първокласник, Иван вече знаеше това, защото баба му също попълваше фишове, но избираше числата по настроение, символика и красота. И не беше чак толкова редовен клиент на тотото. Двамата посещаваха тотото скришом един от друг, като се надяваха да разкрият някой ден тайната си заедно със сломяваща упреците печалба.

У дома дядо му въртеше спортните канали на телевизора, вдигнал пепелника върху ръкохватката на фотьойла. Всички го чакаха да го бутне този пепелник, но той успяваше да го опази и когато някой вкараше гол, той първо вдигаше ръце заедно с цигарата, а после я захапваше и продължаваше да размахва ръце, сега вече свити в юмруци. За работа ползваше един сив костюм, а през останалото време ходеше по размъкнат син анцуг, на чийто гръб пишеше BULGARIA. И докато дядото на Иван гледаше мача, баба му четеше любовни романи в кухнята и си пийваше кафенце от малка чашчица. Тогава в кухнята винаги миришеше на хубаво. Миришеше на дървена дограма, на нещо гнило, може би от дюшемето, на нещо влажно, може би от това, че къщата беше стара и като че ли никога не изсъхваше докрай от дъжд до дъжд. И най-важното, на кафе с бисквити. Вратичките на шкафовете се отваряха със скърцане. Звуците им бяха толкова специфични, че Иван можеше да различи от собствената си стая кой шкаф се отваря.

Една сутрин, малко преди края на учебния срок, той влезе в кухнята и завари баба си с отворен роман и насълзени очи. Остатъците от закуската вече бяха прибрани и кухнята отново беше придобила подредения вид на домашна приемна. Вероятно скоро щяха да започнат да идват частните ученици.

- Дай ми, сине, захарницата – каза баба му и Иван се обърна да я вземе.

Когато й я донесе, очите й вече бяха сухи. Но все още зачервени.

- Бабо, плачеш ли?

- Не плача, кой ти е казал, че плача?

- Кой да ми е казал?

- И аз това питам.

- Няма кой да ми каже. Ама аз те видях.

Баба му погледна към прозореца, погледна към Иван, погледна към ноктите си, погледна към романа в скута си.

- Много тъжна книга чета.

- Като е тъжна, защо я четеш?

- Защото е интересна – каза тя и примижа в сценичен екстаз. – Точно сега младата художничка получава писмо от графа. Много страшно писмо! Там той й казва, че се възхищава от красотата й и от таланта й, и от добротата й. Обаче няма да се ожени за нея, защото ще замине за Флоренция със съперницата й. А тя е много зла жена и го е оплела в мрежите си.

- Какво значи „съперница”?

Баба му се разсмя, донякъде облекчена от това, че въпросите тръгнаха в безопасна посока.

- Ами например, ако ти искаш нещо и някой друг иска същото нещо, двамата, значи, ставате съперници. Както твоя съученик Иван например. Нали се сби с тебе, за да се казва само той Иван?

Иван се замисли и поклати глава.

- Той ми е приятел сега. Освен това много хора се казват Иван, така ни каза учителката, като Иван Вазов например. Или като дядо. А, сетих се за съперници! Нали баща ми е жив и живее със свое семейство в Монпелие?

Баба му го стрелна с наново обезпокоен поглед.

- Ето, неговите деца там са ми съперници. Ако не бяха те, сигурно аз щях да съм му единственото дете и той щеше да иска да се грижи за мен. И да ме обича.

- Какъв си ми умен – каза баба му и го целуна по челото.

 Иван побърза да излезе от кухнята, за да може да си избърше с ръкав целунатото място. Целувките на баба му винаги бяха влажни, а понякога и с червило. Поразмисли малко и отново се показа на вратата на кухнята:

 - Бабо, а ако се обадиш на баща ми и му разкажеш за мен, той дали няма да поиска да дойде?

- О, я тичай да си пишеш домашните!

Времето на мокрите целувки беше изчерпано.

Вместо да учи, Иван слезе във вътрешния двор и започна да събира охлюви из храсталаците. Пренасяше ги върху един плосък камък и ги гледаше какво ще направят. Те първо се свиваха почти напълно в крехките си домове, после боязливо се разгъваха отново и хукваха да бягат от камъка с паническа според тях бързина. Никой охлюв не оцени компанията на другите охлюви. Не прояви интерес, не се задържа наоколо. Те сякаш не се виждаха един друг.

Иван знаеше за баща си толкова, колкото му беше обяснено. Не бил лош човек, добър човек бил, но бил лекар и си намерил работа в Монпелие. Майка му пък поживяла няколко месеца там, но с нейното инженерно образование не могла да си намери добра работа и се чувствала много самотна. Стояла по цял ден в празната им къща и се чудела какво да прави. Тук имаше един момент, който не беше много ясен. Това беше моментът, в който баща му се оженва за медицинската си сестра. Някъде по това време, или по-скоро доста преди това, майка му се прибрала в България при родителите си. И Иван бил вече в корема й. Сигурно е разбрала за медицинската сестра. Съперница! Или пък си е тръгнала заради самотата, а баща му след това от отчаяние се е оженил за медицинската сестра. Или пък си е тръгнала заради чуждия език. Баща му трябва да е бил по-силен в изучаването на чуждите езици. Наистина, ако баба му я беше обучавала на френски, тя щеше да е в състояние да се загуби и под Айфеловата кула. Вероятно във всеки френски град имаше по една Айфелова кула, която да показва на чужденците, че градът е френски. Пък и да сочи небето за местните хора. Разбира се, по-малките градове имаха по-малки Айфелови кули, съобразно големината си. В Монпелие кулата трябва да е била една такава средна и незначителна. Самотна кула за самотни хора, жалка и горделива конструкция, от която само лекарите и медицинските сестри са доволни. Във всеки случай майка му беше много обидена на баща му и не даваше да се говори за него. Баба му също не даваше да се говори за него. Само се случваше по някой повод да спомене: „С медицинската сестра! Класика!”. И въртеше очи. А Иван, който много добре разбираше за кого намеква тя, си представяше как в Монпелие постоянно звучи класическа музика – скръбна и бавна, романтична, но неумолима класическа музика, която караше хората в опиянението си да извършват нехарактерни за тях постъпки. И сега той имаше две полусестри в Монпелие.

Тези неща Иван ги беше научил много отдавна от дядо си, който го беше заклел да не казва на никого, особено пък на майка си. Не след дълго и самата възможност за такова нещо изчезна.

Охлювите се разотиваха от камъка, всеки по своя път. „Ей сега ще ви върна в Монпелие”, казваше Иван и ги качваше обратно при другите.

Сградите наоколо го гледаха със стъклените си очи. Дочуваха се подрънквания на кухненски съдове, някой пусна радио и за малко усили звука му. Съседите на горния етаж се караха. В бъзовия листак около оградата пееха невидими птици или може би си крещяха една на друга, това не можеше да се прецени. Иван отбеляза наум, че частните уроци на баба му бяха започнали, защото от кухненския балкон на дома им до него долетя и гласът й, която с педагогични извивки обясняваше падежи на ученика си. След всяко нейно „хайде сега ти” тънък гласец засричваше: „Однажды я шел по дорогу из города”.„По дорогЕ!”, тържествено го поправяше тя. Баба му преподаваше тези уроци по руски и френски в кухнята от висотата на същия стол с облегалка, на който си четеше и любовните романи. Иван знаеше, че тя не е специалист нито по френски, нито по руски. Беше прекарала трудовия си живот като хотелска администраторка и умееше „да се оправя с хората” на разни езици. Но крайните обстоятелства очевидно налагаха крайни мерки и тя започна да дава частни уроци. Иван, който вече беше достигнал до дъното на познанията й, беше сигурен поне в едно: учениците й, все калпазани от квартала, знаеха по-малко от нея. Преди всеки урок тя си вадеше новите думи от учебника и ги наизустяваше, така че разликата в знанията между тях и учителката им се запазваше.

В този момент на двора дойде Другия Иван, за да вървят заедно на училище. Пролетта беше неочаквано топла и ставаше за къс ръкав, но той беше с пухено яке.

- Няма ли да завриш така?

- О, въобще не. Това яке е от специална материя и когато е студено, то държи топло, а когато е топло, то държи студено.

Якето наистина изглеждаше доста специално и най-важното – беше ново. Другия Иван имаше сериозен източник на екстравагантни подаръци.

- А защо си се изпотил така?

- Не ми обръщай внимание. Хайде, тичай горе да си вземеш чантата. И си облечи и ти някое по-дебело яке, за да сме като братя.

Иван, който беше тръгнал да се качва по стълбите, се обърна.

- Няма как да сме като братя. Ти си висок и дебел, а аз съм нисък и слаб. И въобще кои двама братя се казват с едно и също име?

Другия Иван се замисли за миг.

- Абе кой ти гледа!

Горе Иван взе чантата си, мина на пръсти покрай холната врата, откъдето гърмеше телевизорът на дядо му, и отвори гардероба в дъното на антрето. Тъкмо се беше заровил до кръста вътре и иззад гърба му изскочи баба му със сандвич в ръката.

- Какво търсиш в гардероба?

- Нищо.

- Е как така нищо? На, виж, палтото ми е паднало от закачалката. Чакай да видя какви още пакости си ми направил вътре.

- Стига вече! Ти все ме преследваш – извика Иван и си грабна чантата да върви.

- О, виж го ти господинчото! Преследвала съм го, значи! А аз си казах, то детето нищо не обядва, дай да му направя един сандвич със салам, да си го изяде по пътя. Нищо, нищо. Ти ще видиш един ден, като си отида, ще те питам аз какво ще правиш. Ще обикаляте с дядо ти да спите по спортните съблекални...

През лицето на Иван премина вълна от тревога и остави чертите му беззащитно окръглени.

- Къде ще си отидеш?

- Ами не знам, ще видя къде.

- Бабо, не си отивай – каза той, прегърна я и залепи глава до корема й.

Баба му го притисна до себе си със свободната си ръка и докато с другата държеше сандвича надалече, зашепна: „Няма, няма. Аз само така се шегувам. Никъде няма да вървя, къде ще вървя? Ето ме, тука съм. Ти пък от майтап не разбираш ли?”.

Иван я погледна в очите. Баба му му се усмихваше отгоре и клатеше глава. И той се засмя.

Другия Иван го чакаше навън пред входа, застанал под най-дебелата сянка на уличното дърво. Когато видя, че приятелят му слиза по къс ръкав, брадичката му увисна от разочарование. Иван му направи знак да не прибързва, извади от чантата си дебел зимен шал и си го уви около врата. Така двамата влязоха в час.

Вечерта Иван се прибра с посърнали стъпки, хвърли чантата в коридора и влезе направо при дядо си. Когато се случеха обществени неприятности, отшелничеството на дядо му беше за предпочитане пред лесновъзпламенимия характер на баба му.

- Само „Левски“! – поздрави го той от фотьойла си.

Иван унило удари в отговор вдигнатата му ръка.

- Обречен съм – каза той и се свлече на табуретката до фотьойла.

- Защо бе, юнак? Двойка ли ти писаха?

- Ох, дядо, ние нямаме още оценки, колко пъти да ти кажа.

Дядо му обмисли за пореден път ситуацията, като си дръпна от фаса.

- Ми още по-добре!

- Утре учителката те вика на родителска среща. Не обща родителска среща, а такава една...

- Частна? – подсказа дядо му.

Иван кимна. Дядо му въздъхна, намали телевизора и му отдаде цялото си внимание.

- И защо така?

- Ми за особено облекло. Като влязохме в клас, учителката ни прати на последния чин, защото бяхме закъснели и ни накара да си съблечем якетата. Аз не бях с яке, само Другия Иван беше с яке, аз бях с шал, ама Другия Иван каза, че няма да си го съблече, защото му е студено, и аз също си останах с шала. И тогава децата от класа почнаха да ни се смеят и да ни се подиграват, а ние им казахме, че са много тъпи, а Драго от предния чин се обърна и ме обиди много лошо и аз го фраснах с учебника по математика по главата, а той си удари главата напред на чина и от носа му потече кръв, обаче аз нямам нищо общо с това, защото отпред не съм го удрял, а той ревна като бебе и докато си ревеше, се извъртя да ме забучи с пергела, обаче вместо мене забучи ръката на Другия Иван и му скъса якето, и отвътре му излезе малко от плънката, и за щастие, ръката на Иван не пострада, нищо му няма, само две точици ей тука на ръката, защото якето го опази и ако не беше с якето, сега сигурно още щеше да му тече кръвта. А до Драго Асен взе да му се хили и да му сочи скъсаното с пръст. Аз успях да прасна още веднъж Драго с учебника, докато госпожата ми хване ухото, обаче в това време Другия Иван вече си беше извадил несесера за моливи и като ги почна тия двамата отпред... И сега госпожата казва, че ние сме били виновни! А ние нищо не правехме!

- Как нищо да не сте правили? Вие на стадиона ли се намирате?

- И ми каза утре без баща си да не идвам на училище, и после право при директорката. Да не съм й се вясвал пред очите без баща. Какво значи „вясвал”?

- Нещо страшно ще да е. Питай баба ти.

- И аз сега какво да направя?

- Лесна работа, аз ще отида.

- Ти не ставаш, тя веднага ще разбере, че си ми дядо. Или пък, ако можеш да кажеш на баба тя да отиде утре при класната, а? Тя веднага ще се оправи с нея.

Дядо му сподави смеха си с едно „хм”.

- А какво ти каза онова момче, та толкова те обиди?

- Забравих вече.

- Не ми се вярва да си забравил. Хайде, кажи ми.

Иван помълча малко и след кратко колебание реши, че и дядо му има право да знае.

- Копеле! – каза той с опулени очи. Каза го така, както му го бяха казали и на него.

- О, ама това е най-изтърканата дума на света! Как можа да се обидиш от такова нещо? Като бях млад, ние така си говорехме: „Копеле, кво прайш?”. „Екстра съм, копеле. А ти как я караш?” „Добре съм, копеле. Дойдох да те взема да вървим на морето, не помниш ли, че днеска тръгваме.” „Леле, аз съм ебати заблеяното копеле!”– увлечен в импровизираната си пиеса, дядото се стресна. – Чакай сега, аз казах още една лоша дума, да не вземеш сега и мен да ме цапардосаш с учебника по математика! Я да ти видя ръцете, у тебе ли е? Аха, не е... ох, отдъхнах си. Така де, забрави какво ти казах, че и аз ги дрънкам едни... С две думи, твоят съученик може да се е обърнал да ти каже „Здрасти, копеле”, пък ти да не си го чул в суматохата и да си му отнесъл главата.

- Дядо, аз знам какво значи „копеле”.

Дядо му вдигна рамене като хванат в кражба, изгаси фаса си в препълнения пепелник и си запали нова цигара.

- Дядо, защо пушиш? Казаха ни, че е много вредно да се пуши.

- Вредно е, разбира се, как да не е вредно... Ама аз съм стар, мога да си правя каквото си искам. Тебе да не съм те видял да запалиш!

Иван се замисли над привилегията да си пенсионер, така отдалечена от него.

По време на вечеря баба му се правеше, че не знае нищо за случката в училище, но това й костваше много. Беше сготвила картофена яхния и още докато я сипваше, заговори за хулиганите, които правят неразумни постъпки като деца и сами си провалят бъдещето. Иван погледна към дядо си за солидарна подкрепа, но той се беше втренчил в солницата и не вземаше отношение. Може би беше съгласен с жена си. А може би се срамуваше, че й е издрънкал всичко. А може би просто не искаше да си навлича неприятности на главата. Едно беше ясно: в предателските си самопризнания беше успял да изтръгне обещание от нея, че всичко казано ще си остане между тях. Което само по себе си не беше лесно. Сега тя клокочеше отвътре като запушен вулкан, а от ушите й излизаше пара. Иван познаваше много добре тези нейни състояния, защото емоциите на баба му бяха бурни, видими и всепризнати. Друг е въпросът, че тя самата се смяташе за дискретен човек.

Яденето започна в напрегнато мълчание, което никой не признаваше да е усетил, и всеки бодеше картофите си с небрежен вид. Иван преглъщаше, ръсеше с черен пипер и гледаше към мрака зад прозореца, сякаш там се случва нещо много интересно. После баба му, също така небрежно, подхвана темата за някаква съседка, чийто внук вече учел в Харвард. „Студент втора година, кой би повярвал?” Но за тези, които го знаели от малък, нямало съмнение, че от него ще излезе човек. Редовно пазарувал, помагал у дома, а в бележника му – само шестици. И на олимпиади се явявал, и там само шестици. Е, то не може всеки да е като него, разбира се, но пък защо да не може всеки да е като него все пак. Че с какво толкова е бил той по-различен от другите? Ами с нищо! Може и да не е бил по-различен в началото, но постепенно е станал по-различен. С труд, с постоянство. Но човек трябва да знае какво иска да постигне в тоя живот, дали иска да прави циркове в клас, или да си учи уроците.

- Аз също мога да пазарувам! – възрази Иван и цялата история, която се разказваше в най-общ план, придоби личен облик.

- Можеш, ама не знаеш какво да купиш.

- Е, ти ще му дадеш списък с продуктите – намеси се най-сетне дядо му.

- То между кашкавал и кашкавал има голяма разлика...

- Знам кой да купя! – прекъсна я Иван. – От най-евтиния. Ти нали все него купуваш?

- Аз пазарувам и точка по въпроса – отсече баба му, но докато отсичаше, гледаше дядо му. После се обърна към Иван. - А ти най-много ще ме зарадваш, ако си учиш уроците. Много лошо си я подкарал.

Иван хвърли вилицата си в чинията, стана и се заключи в стаята си. Дружелюбната й тъмнина беше утешителна и той не светна лампата.

Мислите му препуснаха едновременно във всички посоки, които обхождаха, когато беше тъжен. „Горко ми! Тежко ми и горко, аз съм залепен за вас и никой не ме разбира. Ако имах поне майка, щяхте да видите вие, нямаше да ви погледна картофените яхнии и проклетите частни ученици, които идват да сричат тъпотии в кухнята и аз не мога да вляза там една лъжица мед да изям, а дядо, дето все уж ми се прави на приятел, пък после ходи да ме клевети на баба, как веднъж не разбра, че мразя футбола и хандбала, и леката атлетика, и бокса, и въобще ми е все едно кой ще бие. Майка ми сега, ако беше жива, никога нямаше да ми се кара за такава тъпотия, а щяхме да се смеем заедно, но кой знае пък, можеше и да ми се кара, обаче ако майка ми беше жива, никога нямаше да направя такава тъпотия, защото ние с Иван искахме да кажем нещо с тези зимни дрехи, да им покажем нещо на хората, обаче никой не ни разбра. Защо и аз не умра и да си ги оставя двамата да си мечтаят за Харвард, повече баба, отколкото дядо, де, да легна и да умра сега. Но как точно се умира? Хората все някак си го правят, едва ли е кой знае какво. Сигурно започват да виждат една врата, която се отваря пред тях, и като минат през нея, готово. Излизаш извън света, там са само звездите и те започват да ти харесват, като роден дом, за който си забравил, че ти е роден, и Земята става звезда, и навсякъде е пълно с хора, които вече са умрели, всички майки са там и посрещат децата си, чакат ги да се появят през вратата и като ги видят, ги прегръщат с всичка сила, а после ги повеждат нататък за ръка, за да им разкажат какво са видели и да ги разведат из новото място, да им покажат кое къде е. И ги питат: „Как ти беше там долу, щастлив ли беше? Грижеха ли се добре за тебе другите хора? Ядосваха ли те?”. И моята така ще ме пита, и аз ще й разкажа как са ме тормозили. Лошото е, че хората умират преди всичко стари, което значи, че в рая ще е малко като в кварталния тотопункт. Но сто на сто ще има и други деца. А утре баба и дядо ще дойдат да чукат на вратата на стаята ми – отначало тихо, после по-силно, после дядо казва: „Ванка, отвори ни да влезем”, а баба почва да крещи: „Отваряй вратата, чуваш ли, че като дойда, ще видиш какво ще стане!”, а аз си лежа мъртъв на пода. И те ме виждат, и баба се хвърля към мен и почва да ми прави изкуствено дишане, напразно, разбира се, и да крещи: „Детето, Иване, детето!”, а дядо заплаква, както си е така прегърбен, и казва: „Не го разбрахме ние, беше между нас, но нищо не направихме, за да го разберем”. И аз си лежа неподвижен. Лошото е, че после ще трябва да ме погребват, а там под земята сигурно е много гадно. И като вали дъжд, ти влиза в устата.”

Нощта беше обгърнала всичко навън и от прозореца се виждаха само двете джанки от вътрешния двор, върховете на бъзовите храсти и черните очертания на отсрещната кооперация. Четири от прозорците й светеха. Един от тях беше с дръпнати жълти пердета. През останалите три се виждаха проблясващ телевизор, празна стая с гардероби и кухня, в която някаква жена правеше нещо. Хората не живееха чак толкова празнично. Чуждите прозорци го привличаха с тихото разбирателство, което се излъчваше от хората зад тях. Те сякаш никога не се караха. Нямаха грижи. Приготвяха си закуски, оправяха си леглата, приказваха си на маса, гледаха заедно телевизия. И то не непременно мач.

От антрето се чуха сподавени звуци от домашна препирня. Чехлите на баба му вървяха напред, явно разтребваше нещо след вечерята, а джапанките на дядо му я следваха по петите.

- Трябва да го потърсим, какво пък толкова... – беше гласът на дядо му.

- Дума да не става. Такава обида не се прощава.

- Колко години са минали оттогава, човек има право...

Тук вратата на спалнята се хлопна и като че ли трясъкът й послужи вместо отговор.

Иван извади цветните си моливи и започна да рисува. Първо нарисува себе си с протегнати ръце. После нарисува земята като права зелена лента под краката си. После нарисува майка си, която се спускаше надолу с главата от небето и държеше едната му ръка. А после нарисува висок мъж, който стоеше до него на земята и държеше другата му ръка. Помисли малко върху лицето му, поколеба се около усмивката и в крайна сметка я закри под гъста брада и мустаци. Довърши картината с жълти звезди и къща в ъгъла, до която водеше криволичещ път. Накрая огледа критично резултата. Не се беше получило точно както си го представяше. В представата му всичко беше живо, дишаше и трептеше, а в рисунката ръцете им бяха като клечки. Но самото рисуване му донесе дълбоко удовлетворение. Сякаш най-после беше успял да изрази нещо наистина важно.

Легна си, взе картината и си я разгледа отново. Имаше някои неща за дооправяне, но те не бяха кой знае колко важни. Пък и дълбоко в себе си знаеше, че рисунката трябва да си остане непроменена. Кой си променя писмата, след като веднъж ги е изпратил? Загаси лампата, но остана с отворени очи, втренчени в белезникавия правоъгълник на вратата.

Когато къщата утихна, той стана и бос отиде до спалнята. Тя тънеше в мрак както всичко наоколо, но все пак беше по-светла от коридора. Далечна улична лампа хвърляше синкавата си светлина през прозореца и караше анцуга на дядо му, преметнат върху облегалката на стола, да прилича на крадец, приведен над нощното шкафче. В първия момент Иван наистина го помисли за крадец и дъхът му спря. После видя, че на нощното шкафче няма нищо друго освен стъклена чаша вода и от нея се зъбеха челюстите на дядо му. Дали крадците се интересуваха от такива работи? Дядо му му беше казал, че челюстите му са много ценни. По едно време Иван също си мечтаеше за изкуствени зъби, за да може да си ги сваля и слага когато си поиска. После насочи мечтите си към таблет с интернет.

Баба му спеше с неспокойния сън на човек с грехове към езиците. Хъркаше с отворена към тавана уста, а ръцете й леко потрепваха. Иван остави рисунката си върху нейното нощно шкафче и излезе на пръсти от стаята.

На закуска всичко си изглеждаше постарому, само дето баба му някак не му говореше. Говореше му необходимите неща от рода на „Искаш ли мармалад, Ванко?” и „Оставила съм ти обувките в банята да си ги почистиш”, но не и нещо ненужно. А приятелските разговори се състоят предимно от ненужни неща. Иван усети, че баба му премълчава онези думи, които показваха, че са близки. Така си и мина денят, а после и цяла седмица. Дядо му на два пъти го води на кебапчета в бараката на края на пазарчето и двамата се угощаваха извън семейния бюджет с пластмасови вилички. Но пак нещо не беше наред. Тези посещения в кебапчийницата, които досега винаги бяха звучали като награда, сега звучаха като утеха. И Иван забеляза, че за разлика от баба му, която спря да говори ненужни неща, дядо му пък беше започнал да му говори само ненужни неща. Думите му ни за миг не се докосваха до нещо важно. По време на вторите кебапчета Иван реши да промени това.

- Дядо, баща ми знае ли, че аз съществувам?

- Не знам, моето момче. Майка ти много държеше да не му казваме. Може от някой друг да е научил, но от нас не е.

Ученическата раница, оставена на съседния стол, клюмна напред. Центърът на тежестта на учебниците постепенно се наложи над общото цяло и раничката се хвърли към пода. Иван я хвана в последния момент. Беше късен следобед. Редовните клиенти още не бяха почнали да идват. Наоколо имаше само около пет-шест човека, всичките до един мъже, някои с работни гащеризони и всеки от тях на отделна маса.

- А ти как мислиш, дали, ако научи за мен, ще се зарадва?

- Сигурно ще се зарадва – каза дядо му и после премисли. - Виж, Ванка, честно ти казвам, не знам. Да не те излъжа. Аз и не го познавам много добре. Около седмица поживя у нас, преди да заминат с майка ти. Беше хубаво момче със светли очи, с една такава гъста коса и прави дебели вежди. Беше як като за доктор, бих го взел в отбора си, за една година тренировки можех да го докарам до състезание. Ама що за човек е – не ме питай. Беше много отдавна. Бях го харесал тогава, пък виж какво стана. То аз и баба ти на моменти си мисля, че не я познавам, какво остава за него.

- Ами ти му кажи! Кажи му за мене. Кажи ми поне как се казва, аз ще го намеря на таблета на Другия Иван в интернет.

- Ей, как забравих да ти кажа... Да знаеш какъв ужас вчера в министерството! Тъкмо бях застъпил на смяна в портиерната, когато пристигна един тип с нахлупена черна шапка на главата и черни очила, навежда се към мен и ми казва: „Пусни ме да вляза, че имам лична среща с министъра”. Питам го: „А той знае ли, че има лична среща с вас?”. „И да не знае – казва ми той, – скоро ще научи.” „А – казвам, – без такива работи. Напуснете веднага, защото ще повикам охраната.” Пък по това време няма никаква охрана! Ама само аз знам това. А онзи – какво мислиш? Извади един пистолет и ми го насочи към главата.

- Какъв пистолет?

- Голям, черен.

- Дядо бе, ти работиш в Министерство на образованието! Кой ще ти вади пистолет заради министъра на образованието!

- Ами и аз не знам! Трябва да е бил някой двойкаджия.

- Дядо бе, питах те нещо! Кажи ми как се казва баща ми.

- Виж сега, мойто момче... Някои неща не ги решавам аз. Пък и не искам да се разочароваш. Да кажем, че чакаме нещо добро да се случи. Човек има право да се надява, но не много.

Дядо му изглеждаше малко тъжен.

- Кажи му за мене! Кажи му, че съм умен, нали така, че вече почти съм завършил първи клас, че мога да играя футбол. И че съм отличен ученик и много старателно си уча уроците.

- Ехе-хей! Ти още не го познаваш и вече почна с лъжите.

Иван подсмъркна и сведе упорит поглед към масата. Дядо му му подаде салфетка да си избърше носа.

Наближаваше краят на учебната година. Надушваше се във въздуха. В острите слънчеви лъчи, които разрязваха облаците. В увеличения ден. В гърлените гласове на гълъбите и свистенето на лястовиците. В изтъняващия край на учебниците. В зачестилите извънкласни мероприятия. Водиха класа на наблюдение в парка. Чистиха училищния двор. Пребоядисваха паметника на училищния патрон. Учиха стихчета наизуст за рецитал по случай края на годината.

Бабата на Иван продължаваше да се държи странно, говореше дръпнато, изпускаше предмети, загаряше яденето, а една вечер го прегърна и каза:

- Нали ще помниш кой най-много те е обичал?

- Помня, разбира се. Мама.

- Не, не. Освен нея кой?

Иван се замисли.

- Ами вие с дядо.

Може би не беше точно това отговорът, който баба му беше очаквала, но и той беше достатъчно добър.

- Да, аз и дядо ти – потвърди тя и го целуна бързо по косата. – Особено пък аз.

Три дена по-късно беше тържественият рецитал по случай края на годината, а Иван имаше две роли – на отец Паисий и на козле от приказката за седемте козлета. Когато денят настъпи, го облякоха в нови дрехи – старият черен панталон вече беше безнадеждно окъсял – и го изпратиха да върви с прегръдки и помахвания.

- Какво, няма ли да дойдете да ме гледате? – попита Иван.

- Ние сме стари вече, не сме за детски пиеси – отвърна баба му.

Дядо му мълчеше и кимаше с глава. Погледът на Иван озадачено се спря върху него и се задържа малко по-дълго, отколкото дядо му беше подготвен да издържи.

- Не съм добре. Нещо ми е тежко на стомаха, Ванка, и не смея да дойда. Да не взема да те изложа там – засмя се той. А после, видял разтревожените очи на внука си, добави: - Само малко да полежа и ще се оправя. До обед ще съм като нов.

Иван тръгна унило към училището. Участието му на сцената очевидно нямаше да обогати семейните анали. Когато малката му фигурка се стопи в далечината на улицата, баба му и дядо му се прибраха у дома. Седнаха на кухненската маса, за пръв път от доста време насам заедно, и отпуснаха очите си един в друг. Тя си пое дълбоко въздух, сякаш да каже нещо, поклати глава и се отказа. „Не се тревожи”, каза той, хвана ръката й и я стисна. Ръката й трепереше под неговата. Така постояха няколко минути, без да помръднат, а после тя стана и направи кафе за двамата.

Малко преди обед Иван се прибра разплакан и ги завари все така на масата.

- Какво, какво се случи? – попита баба му.

Иван изглеждаше особено разстроен, очите и носът му бяха зачервени. Опита се да каже нещо, след това се задави и избяга в стаята си. Баба му и дядо му хукнаха по петите му.

- Казвай, Ванка, какво се случи.

Дядо му го прегърна. Миришеше на изгоряла тютюнева фабрика. Утешителна тютюнева фабрика.

- Обречен съм. Днес е най-лошият ден в живота ми! Не, вторият по лошост в живота ми. В училище беше пълно с народ, бяха дошли и родителите, и баби, и дядовци, и братя, и сестри да гледат пиесата. Много хора стояха в коридора, защото класната стая се препълни. Малко преди да почнем рецитала, се появи един човек, такъв един с кадифено сако, много добре облечен, и започна да снима Другия Иван. И от време на време му казваше по нещо и двамата се смееха, а когато отидох и аз да се снимам с тях, Другия Иван ми каза: „Това е баща ми, дошъл е да ме вземе”. Този, който му пращаше всичките тези хубави неща, най-после дойде. За да го вземе при себе си! А моят никога няма да дойде. И когато почна рециталът, той през цялото време продължи да снима Другия Иван, а аз си казах за отец Паисий и нямаше кой да ми се зарадва, а вас ви нямаше поне една снимка да ми направите. И тогава вече не можах да търпя и си тръгнах преди края.

- А седемте козлета? – попита го развеселен дядо му.

- Били са шест – каза баба му и хвърли ядосан поглед на мъжа си. – Я ми кажи, Ванка, как изглеждаше този човек?

- Със сини очи. Висок. И с много къса сива коса, като малко плешив.

- Значи е оплешивял през годините, глупакът му – възкликна баба му. – Собствения си син да обърка! Знаех си аз, че не трябваше да ги пускаме да се срещат сами, ама ти - не, та не. Какво ли те слушам.

Дядото на Иван намигна на внука си, бавно-бавно излезе и в коридора си запали цигара. А баба му извади от джоба на полата си телефон и започна да търси номера, на който да изчисти недоразумението. На Иван му трябваше още малко време, преди да се усмихне.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019