Адриан Христов - Виетнам на любовта

казвам се Адриан Христов и съм от София
завършил съм софийски университет
дебютната ми книга се казва Дзверове от 2010г
настоящите текстове са от предстоящата ми книга Виетнам на любовта

*
двама души решили да проходят веднъж за винаги най тесния и тъмен тунел в света но
решението им дошло в един и същи ден и понеже влезли от двата различни края на тунела по
средата му се заклещили така че не можели да преминат - единят казал баси ква рядка
случайност да се окажем в един и същи ден най смелите в най тесния смисъл на любовта а
другият казал знаех си че така ще стане

*
той твърди че любовта е неуправляема и неопределена – не можеш да паркираш любовта
само да я насочваш криво ляво или да я препредаваш чиста и неопетнена като на онзи човек
на чиято външна врата се звъннало и той попитал кой е? а от другата страна се отговорило
любовта съм! а човекът попитал любовта към? любовта към теб съм! а човекът извикал скъпа
любовта към теб е

*
онова време когато в събота сутрин в разгара на лятото взимах мрежата за пазар и макар че
изглеждаше все едно отивах на лов за жива риба всъщност щях да я напълня със картофи -
същото онова време когато продавачът в плод и зеленчука все викаше по мързеливия си син
да си обира крушите и чукаше по главата му със свит показалец сякаш проверяваше зряла ли
е динята но все не забелязваше малкото петънце с черешов цвят под ухото му което по
нататък през годините щеше все да ми напомня за това как по някога времето на петъчните
нощи спираше блажено така както не можех да го спра никога повече след онова време

*
хероинът е един на баер обича да се шегува той и добавя че това е херошимата на
наркотиците че след него никога не си същият че е като първата любов никога не го забравяш
напълно и разказва за една комуна в барселона където се озовал на седемнайсе и където от
вътрешната страна на тоалетната пишело обичай ближния за да си припомняш когато си в
голяма нужда - по малко от три месеца по късно след като избягал от там неизлекуван и
никога повече не се върнал на същото място оставил като пренаписана следа следните слова
ближи обичания

*
една нощ неочаквано и за мене самият братът на морфей владетелят на безсънието известен
още и като думоуправителят ме хвана за гушата и не ми предложи а ме задължи да реша
една кръстословица като ме предупреди че решението ми ще се отрази на мнозина - въпросът
беше да избера между две неща които ми предлагаше той орфей братът на морфей - дали да
реши и да премахне глаголите от езика така че повече да не можем да изразяваме движение
да забравим движението и така един вид да замрем неподвижни във времето или да направи
така че хората да не разпознават езика и да не могат да четат а само да си мислят че могат и
аз изпаднах рязко в дълбоко и мрачно размишление сякаш бях паднал в шахтата на
обезверението и очуждението - първо реших че каквото и да избера ще отмъстя жестоко на

орфей владетелят на безсънието - щях да го накарам да страда за проявената надменност не
веднъж в историята обикновени хора са надвивали боговете веднага след това внимавайки да
не разместя думите реших кръстословицата като избрах хората да не могат да четат въпреки
непоносимото чувство че с мократа си от безсъние риза гася свят огън

*
според едно културологично изследване къде най често се е появявал бог пан най висок
резултат получил отговора когато се изгубиш - след него се наредила причината при смърт на
близък човек а един единствен човек ветеран твърдял че божеството използвало своята
безсмъртност за да се явява и налага нейзброимо количество пъти по време на войната във
виетнам воювайки винаги на страната на врага като било изключително кърваво и
смъртоносно може би поради причина че воювало във формата си на кентавър - това
означава ли че паниката това е божествено чувство - да

*
в онова поле което тогава с теб се разбрахме да е ничия земя такава изоставена зона в която
дрегерът за радиоактивност на другите не спира да скимти и те не пристъпват - в различни по
късни моменти и когато бях сам и когато бях със други кажи речи до самият край на историята
независимо до коя възраст тази история е разказвала за мен се завръщах често като един
облечен в сиво зелено сталкер да ровя из още горящи стърнища да ровя из децки играчки
часовници свещи да стоя добре скрит на специални места докато сам се открия и няма никой
друг и музика се чува и се чува как си тананикам и денят свети в ярко топло жълто и
следобедът изглежда да остане по дълго този път и следобедният сън ме пуска в своите
двери чак тогава когато сивозеления сталкер е намерил нещо дори и най далечно свързано
със теб и го прибира на сигурно в чантата си

*
къде си бил - незнам мисля че мястото приличаше по някакъв начин на миналото - и как ти се
стори - объркан съм защото там не беше останало абсолютно нищо - да на пръв поглед
всичко си беше такова каквото го помня - под леглото ми чехли но не тези които носех а други
- в гардероба ми една до друга ризи и макар че приличаха на моите не бяха мои а на някой
друг - в хладилника юфка със сирене но аз я обичах без а във хола... ех във хола където
майка ми винаги пушеше до прозореца нямаше никой - струва ми се голяма глупост да се
връщам винаги там но откакто го мога всеки път го правя
пс - разказвам ти това не защото имам нужда от помощ макар че слушателят винаги помага на
онзи който говори - разказвам ти го за да разбереш че не се връщам там и заради майка ми
която пуши на прозореца - тя одавна си е отишла и от миналото – връщам се там за да
нахлузя на гърба си една от онези ризи в гардероба които не са мои и с нея да се върна тук -
за мен бъдещето винаги е било мъгляво време в което сякога не съществувам трайно - докато
миналото то винаги е сигурно нищо че там изглежда така сякаш никога не ме е имало

*
токущо съм навършил седемиполовина - първите седем дето казват
играем на жмичка и понеже последните трима са се скрили много добре давам царски път до
десет - двама се разкопават от земята и се заплюват
третият до ден днешен е безследно изчезнал

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019