Емилиян Иванов - Тъга по Ибрахим или Ангелът на Другостта

Месечните броеве на електронно списание "Нова Асоциална Поезия" обикновено свършват на 15-о число, но в знак на твърдата ни убеденост, че има живот след смъртта, продължаваме публикациите си през февруари с метафизичната, радикална проза на Емилиян Иванов, в чието писане магическият реализъм се среща с Ерофеев, Томас Ман и други сърдечни съмишленици, за да разпери нощните си крила ангелът на тъгата и другостта. ТЪГА ПО ИБРАХИМ ИЛИАНГЕЛЪТ НА ДРУГОСТТА... Кантор Грегор отново стоеше пред облепената с некролози, един върху друг и един върху друг, стена и съвсем неочаквано, видя между тях едно малко по-различно послание – много подобно на некролог, един от стотиците, които всяка сутрин неизменно съобщаваха едно и също, отвека, на Града и света – че смъртта всевластна е; но представляваше съобщение за изчезнал безследно човек: „От 01.09.2004 г. безследно изчезна Ибрахим; молим, ако можете да помогнете с някаква информация за лицето, обадете ми се. Боалем.” И тъй като имаше и снимка на изчезналия, кантор Грегор, по-известен напоследък като Мафийката, най-сетне научи името на Нискочелия – Ибрахим; а непосредствено до това мрачно съобщение бе залепен некрологът на Опиопана... Тя със своята многолетна самота била приседнала наскоро в църквата на повечерие; когато настъпил неговият финал, всички напуснали вяло и с нежелание храма..., само Опиопана седяла малко зад клироса вляво, притворила очи и сякаш заслушана в някаква музика, затихнала преди столетия, не помръдвала... А когато дяконът се приближил да я подкани да се събуди и тръгне, видял, че тя е починала: задрямала за миг, а после Оня, дето взема душите, изтеглил и удължил тоя миг до свършека на времената......Старицата вероятно бе въздъхнала за последно, когато „Свете тихий” е изпълвал пределите на храма, и може би тъкмо в тихата светлина на светата слава на Безсмъртния, бе угаснала тя...…Когато Грегор, Мафийката, за първи път срещна нискочелия Ибрахим, си каза: „Господи, какъв скот!” – оня по своята външност вдъхваше усещане за някаква животинска примитивност; видът му будеше едва ли не отвращение – ниско чело, малки глуповати очички и нос като на съсел; и всеки път, като го мернеше по пътя си, Грегор възкликваше вътрешно: „Господи, какъв скот!”Никой, освен Опиопана не знаеше, обаче, че Ибрахим бе, всъщност, въплътен ангел, и то от ония, дето обитават най-високия и тайнствен връх на Небесната Йерархия – Ангелския чин на Нискочелите; тези ангели нямат мисъл и нищо не знаят, освен единствения си неистов химн, дето отвека припяват, като опити и обърнали към извечната светлина на Божието лице, взор: „Никой не е бог, освен Бога!”; тези безсмъртни, за разлика от останалите чинове на Йерархията, бяха некрасиви по вида си, защото красотата на истината, що разпяваха, бе достатъчна да изпълни тяхната, а и всяка друга природа; бяха нискочели, защото нямаха нужда от мощни високи чела, зад които да раждат каква да е мисъл или мъдрост освен извечното свое: „Никой не е бог, освен Бога...” …Веднъж, обаче, когато канторът при едно от многобройните си разминавания из града с Нискочелия, макар забързан, се взря, нетактично и почти нахално, в малките глуповати животински очички, нещо странно забеляза в тях, нещо, което не може да се сбърка или остане невидяно – това беше минорното и приглушено излъчване на отроненост, откъснатост от нещо вечно, непомерно, сякаш напоена и отвътре оросена с чудна и нечувана, небесна тъга... От този момент, макар и бавно, презрението на Грегор към Нискочелия Ибрахим започна да затихва издълбоко, из самите си основи да се срива; постепенно той започна да се привързва към почти уродливото лице и, заедно с всяко зараждащо се в сърцето утро, се вечно и всеки ден подновяваше копнежът да срещне с очи размътения и блатист поглед; и с всяка нова среща между тях, ръката му се леко вдигаше в тих, но мощен порив да докосне приличната на мръсна и кафява козина, коса;… забързан и устремен като стихия към репетиция, или пък, просто безметежно бавно шляейки се, той все се оглеждаше за това лице и ако минеше ден, без да го види, канторът почти неосъзнато усещаше този ден като пуст, загубен и безсмислен – ден за тъга по Ибрахим...И така, много дни, докато не застана за пореден път пред широкото табло за некролози и не прочете там съобщението: „От 1.09.2004 г. Изчезна Ибрахим...”Откъде Опиопана можеше да знае, че Нискочелият е Ангел на другостта, най връхния чин в Йерархията, след като самият той не знаеше - нищо, освен предначалния си химн: „Никой не е бог, освен Бога” – тя имаше небесен дар – както някога на Хилдегарда от Бинген бе благодатно дарено, макар и неука, да знае латински, така и Опиопана просто имаше своята непогрешима способност за познаване на духовете... А откъде Ибрахим можеше да знае тия чудни приказки за стари предвремена, като бидейки Ангел на другостта, той бе и Ангел на незнанието? – от Боалем, в когото сякаш се бе вселил Демонът на Лаплас, и знаеше всичко…...Та Ибрахим всяка нощ навестяваше Опиопана в съня и, а всеки ден тя го срещаше самотен в парка да храни гълъбите със семки от слънчоглед; всяка нощ той посещаваше покоя на невинния и старчески сън и своите приказки разказваше до сутринта – за онова време, когато нямаше време, за онзи единствен и напъпил като сферата Елейска велик, безкраен и божествен миг, когато нямаше още смърт и раздяла, нито раждане и срещи закъснели; миг, удържан цял и единствен от здрави и златни, тежки вериги, силни и непоклатими...Ставаше сутрин рано Опиопана, превърташе няколко пъти старата си кехлибарена броеница, сетне вземаше своя махагонов и тежък бастун, та излизаше на разходка в парка... И винаги, в своята любима, глуха и тъмна, сенчеста алея, приседнал на своята счупена пейка, тя виждаше него – Нискочелия Ибрахим, с непоклатима вярност и отдаденост, да храни вечно ненаситните староградски гълъби...Така и никога не се реши да го заговори, заради неумолимия, неистов свян на своето самотно и единствено старчество...…И тъй, дорде веднъж, когато тя, на път към своето последно повечерие, и със глава, приведена свенливо, не го отмина не просто за пореден, а и за последен път; когато той скочи решително и изведнъж, та се взря със трескав поглед в езерцето с плаващи лилии в сигнално жълт цвят, и викна, сякаш към някоя една от тях, дълбоко скрита и невидима в яркото множество на останалите:„…И тогава в първи път видях лицето ти, Опиопана, през светлата мъгла на Касиановия образ, защото бе зората на онзи единствен и излишен ден, що едва намира място някъде, в безкрайно тясното, като в процепа на женски уд, вместилище между февруари и март, дарено само и само, за да има ден поне, на четири лета веднъж, в който да сияе пресветлият лик на Касиан; в първи път се бях отвърнал от безначалната нетварна светлина на Небесния Отец и тъкмо бях видял, че съм от плът изграден, от тяло, макар и ефирно, но толкова грубо пред Неговата сияйна и предвечна нетлен; та тъй се усетих – съставен; от друго изваян; тогава разбрах същината на своя чин и състав – аз бях Ангел на Другостта – този, който не знае, че сам съществува и в светлината, всевъзпявана във всеки миг, не пребивава, а бива отвека; от нея той вярва, че сам е някаква жизнена част….В твоите родилни страдания, прииждащи с вълните и мощните тласъци на хюпнопомпната халюциноза; при все че ти, макар посещавана от десетки мъже всеки ден, нито за миг не зачена, все пак ме роди: за да позная своята другост и със безкрайните свои предвремени химни, в миг да изплача своето собствено име, дочуто едва от кроткия глас Касианов:Ибрахим…Ако с гордите бях пропаднал, щях да съм Ангел на отровлението…Незаченала от ни един из тия големи груби мъже с космати гърбове, непохватни и тромави, като майски бръмбари, жужащи в утробата ти; нито из едно от тия момчета с пъпки като на някакви незнайни зловонни цветчета, с едва назряващо мъжово семе, кипящо в палците до онзи единствен мощен и голям, и крив показалец, яростно вдигнат и сочещ нахално към долницата на всяка жена: „Тя е!”; с утроба, непоселена от семето на ни един от онези смешници в строги костюми, дето ти викат: „Заповядай, другарко!”, подхвърляйки ти две-три банкноти – някакви листи, попарени от есенна мана…,…Ти все пак ме роди в хюпнопомпната си халюциноза в онова двадесет и девето февруарско предутро, та смъртно уморена от измамливата болка, отново заспа, за да ме изгубиш пак във съня си, та да се превърна в мъртвото телце, що случайно намери в първомартенския сняг – червено, оцапано във снежна тишина – същинска мартеница грозна, захвърлена под лиственицата във парка…В Небесната йерархия, обаче, тогава бе Един, живеещият в плът и природа човешка…”Тогава Ибрахим, Ангелът на Другостта, се въздигна отново към своята пределна сфера във твърдта небесна, от която нататък има само „Онова, нищо по-голямо от което, не може да бъде мислено” /Анселм от Кентърбъри/; възкачи се в лоното на предначална светлина, за да забрави отново всичко: как се бе опитал преди петдесетина години да се в земно тяло въплъти, та се бе превърнал във пометниче със сбръчкана и посиняла кожа, захвърлено под клоните на голата листвениица в парка; как една жена – Опиопана – кротка проститутка, дни и седмици наред се бе опитвала с пресъхнали гърди да го закърми; гърди, изприщени от мачкане - със груби, мръсни пръсти на безброй вмирисани на пот и грес ръце…,…дорде един, незнайно откъде дошъл, единствен Боалем, от скута неин не отскубна разлагащото се телце, и в малък гроб, същинска малка къщичка за птичета подземни, сред свиления креп на нощните цветя, не го положи……А може би във тъкмо този миг, на повторното въздигане на Ибрахим към Небесата, Опиопана за последен път се бе заслушала във трелите заветни на „Свете тихий” или пък на „Сега отпускаш твоя раб, Владико…”II. …а скоро след това, не без най-категоричното съгласие на кантора, пак във ледената мараня на един предначален, вечен февруари, в първите години на този век, дето времето му е изминало преди безброй векове, когато д-р Йован Новакович му приложи един лек по напрежение, но високочестотен електрошок в областта на темпоралния дял, той Грегор, изплува както млад и силен боец, тържествувайки излиза от ледените Йордановденски води на Янтра, вълшебната река, здраво стиснал Кръста Христов; и показа удивеното си лице от водите на една ей-сега доведена му с многохерцовия ритъм на тоя електрошок, хипермнезия, в която си припомни първото нещо, което бе чул, преди да се впуснат към бъдещето да текат нагоре неговите шестдесет и няколко години, незнайно откъде и от чий съвършено непознат глас, докато заспиваше за първи път във майчиния скут:„Ти си Боалем.”Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018