Ясен К. Хенри - Самотата е верен приятел

Сънят ни потъва с нощта. Не искаме нищо човешко. Чакаме края с белите листи на Ясен К. Хенри.

Александър Арнаудов

Поне ден

И ето, отново се съмна
над дневните покриви.
Мокро е.
Със нощта и сънят ми потъна –
и литнаха черните с човките.
Дълбаеха яма в леглото ми,
дълбаеха - кървави ноктите,
а трохите усмивка останали
не поискаха черните с човките.
Не поискаха нищо човешко –
не поискаха хляб, нито сълзи –
изкълваха и най-малката вяра
и заплюха другото в мене.
Самотата е верен приятел –
не ревнува, когато обичаш,
не празнува, когато умираш,
а подготвя те...
за пътуване.
Сварих си кафе. Ще запаля.
Красиво е зад прозореца.
Ще изчакат ли, ех, поне ден,
ще изчакат ли
черните с човките?

Белите листи

Защо пишеш през нощта?

Предполагам, че тя иска да ми каже нещо.
Нещо, което си струва да знам.
Или да почувствам.

И, знаеш ли, когато се напълни луната
белите листи препускат,
като бели коне през поляни зелени.
Развързани млади коне –
бели поети!
Богомили със дълги коси,
дълги гриви.
Като хали усмихнати над
тъмния град –
същинският ад.
Тогава тези листи говорят,
рисуват
и пишат,
и свирят.
Бели хипита в тесни пространства,
без костюми и униформи.
Деца сричащи букви,
а говорещи толкова бързо и
много.
И запалили огън на плажа
момичета
чисто голи се смеят
и се плискат с вода
от морето...

Белите листи говорят чрез нея.
През нощта се изписват.
Аз само прочитам набързо
и поставям едно бяло заглавие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021