Владимир Бакалов - Погребение

В.Б. представя себе си по следния начин: “Живее в панелка от рождението си (2005). Словоизлива се често. Пряк свидетел е на ограниченото мислене и стадното чувство. Крее по останките живот от Воево време. 

"Подарихме му змия, когато беше девети клас. Тя си лежи до ден днешен. Понякога го слуша как свири на китарата, която е тук отпреди да се познаваме. Сред гарвани и нощи - винаги жив, винаги мислещ за чорапите ми на чушки и моркови."

- Съновидението за него

Наричаме го Мак.”

Погребение

Роден 2005. 
Умрял по някое време.

Зареждаме патроните
за своите убийства.
Чакаме по клоните.
Ражда се детето на
Смъртта
и весело задава 
ритъм на пръстта.

Червеите са на дискотека тази вечер.
Секси труп.
Хруп хруп.

Кеф. Като никога.
Кеф. Като винаги.
Храната е от мъртвия,
пиенето си го взимате сами.
Нощта е диско топка,
всеки изстрел е нова
(още по-възбуждаща) песен
с нотка
на диви промискуитет и пир.
Танцуват по собствен
образ и подобие.
Даже ларвите се клатят 
в ритъм.
Подканят глистите на жертвата
да се включат
в танца,
а те хем
загубиха храната си,
хем тактуват.
120 bpm.

И всичко стана като в тъмен Джендем.

Червеите ще застинат някой ден.

Роден вчера.
Час на смъртта: сега.

Тежък случай

Защо ме съдиш за смъртта на рибите?
Те плуват още...
Вече някои не плуват, вярно е...
Защо ме съдиш 
за смъртта на рибите?
Аз не мога да разбера... защо изобщо
съдиш.
Прозрачни са рибите. Живи са...
Ти просто ми викаш, 
ти не разбираш ли...
та те си плуват...
Живи са. Някои плават... и са по гръб,
но са истински. По-истински от теб,
който изпълваш пространството
с мазна, 
черна, 
отвратителна 
точност.
Характерен обезумял рибар. 
Да, ти си рибар, а още ми говориш 
за смъртта на рибите
сякаш моите ръце
бъркат в кофата с парцал, 
вода 
и кръв.
Обличай се. Ще тръгваме. 
Последната инстанция... дали ще ме
погубите?
Избираш кордата си, виждам те.
Жалко, че в аквариум се крият те.

Човекът със синята шапка

Човек със синя шапка 
щипе с поглед гърдите ми.
Целува се със гарата 
точно до жена си
и се качва във влака сам.
Носът му е счупен, 
тиковете са му най-добри приятели.
Очите му са черни като дрехите.
Щипе ме дори по задника,
който също е в черно и голо.
Смея се, защото черното е 
привлекателно.
Човек със синя шапка се поглежда
в огледалото, което му е чуждо. 
Дразни се на себе си 
и на тъпото си изражение.
Аз си мисля, че му отива...
счупен нос и напушен поглед.
Говори със жена си наум. Дразни ме.
Вижда я през прозореца, но влакът
не спира. 
Става ми смешно...
дистанцията е привлекателна
за тези дето го знаят.
Очите му са сини... сини като шапка.
Опитва се да ми намигне,
но приятелите му не го пускат...
Аз му се усмихвам... 
той ме захапва със "Здравей".
Счупих го... пропада и 
надолу е затворен в безкрая 
на шивашкото ателие.
Шивачите не бързат, но са сигурни.

На гарата, където слязох, слезе
един човек със синя шапка.
Отидохме и му ушихме нова
и още две.
Вече ще плаче. Изборът му го затвори
в клетката на синьото,
в сухотата на шапката.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024