Виолета Златарева – За пръв път без задни мисли

Задните мисли отстъпват, когато тялото на земята прегръща дъжда. Потопът идва, за да отмине в пламналите очи на рибите. Виолета Златарева пише за странността на есента и за приказния скок на живота в смъртта.

ИТЕРАЦИЯ

Поглеждайки назад,
съм все дете
и все ме мъчи
покоя на водата,

в която
риби спят,
но и още нещо.

Дали се припознах,
но виждам – всички Те
със пламнали очи
се мъчат да ме хванат.
Да ме потопят,
но и още нещо ...

И аз раста
далеч от дълбините.
Дъждът единствено
ме среща.
Но щом заспя,
усещам по стените,
че някой ме притиска
и търси още нещо ...

***

Ако е плоско тялото на Земята,
ми се ще Бог да облегне лакътя си
по невнимание в единия ѝ край.
Първо всички да се завъртим на купчини,
после да се изтърколим през ръба
и в падането да се прегърнем,
да се притиснем един към друг
с признателност, че се държим за нещо.
За пръв път това да е достатъчно.
За пръв път без задни мисли.

ПРОВИДЕНИЕ

Накрая ще има само два стола,
единият ще е за теб,
вторият за всички други хора.

Накрая ще има само два цвята.
Ако си късметлия – белият ще е в косите ти,
ако не си – черният ще е в устата.

Накрая ще дойде Старият дърводелец.

Ако станеш и му отстъпиш мястото си –
ще ти издяла люлка.
Ако не го направиш – бесилка.

Накрая всеки заспива.

ЕСЕННА ПРИКАЗКА

Странна жена ме целуна,
докато се разминавахме по моста.
Кестените обичаха да чупят стъклата,
листата се скупчваха в масов гроб, но въпросът е
какво в тази приказка прави жената?
По подметките лепне стара дъвка на скитник,
от цигарите вече твърде зле се задъхвам,
в парка майката бие детето, защитник
на животното с краста, дето с него се мъкне.
От палтото ми влажно литва сивичка пара
и се размивам като боичка с оранжевия пейзаж.
Само някаква циганка го руши и повтаря,
че ще му види сметката на тоя паваж.
Подминавам я вяло и отивам към моста,
накъдето сърцето ми тихо посочи.
Там странна жена ме целуна. Въпросът е –
защо след това скочи?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023