Виолета Бончева – Крадци на време

Ноември е отворен крематориум, зимата – най-невъзможната част от ада. Ангелите са крадци на време от новата асоциална класика на Виолета Бончева.

***
Към снега не тръгвам с думи,
а с душа
и с потоци от радост,
които бликат.
Да бъде чисто и бяло –
до края на света,
хладни кристали да покрият
земята, като внезапни стихове.

Да замирише на други простори,
на милосърдие и любов,
повече ангели между нас
да има,
да ни издигат нагоре,
да измолим заедно още любов,
да задържим тази,
която вече я има.    

За нас и водата,
която живот дари,
за рибите неми,
които в нея дишат.
За въздуха - милост,
чиито кристали преди
ни изпълваха с полети,
а сега за тях само пишем.

За Млечния път,
който трябва да извървим,
за звездите и слънцето,
за всичките залези топли…

Как красив, непресторен
танцува волен снегът
и се чувствам виновна
за тези внезапни  вопли.

Но за Бога,
аз се радвам и като дете,
днес празнувам сега с декемврийския сняг,
който едър пада
и пред очите ми преспа грамадна расте,
и покрива с бяло

най-невъзможната част
от ада.

КРАДЦИТЕ НА ВРЕМЕ

Крадците на време са всички онези съзвездия,
в окото зелено на залив, опасан от пяна,
пътеките стръмни, внезапните снежни видения,
и сините нощни коне
от глъбта в океана.

Крадците на време са птиците утринни, дето
събуждат тръстиките в хладните пясъчни дюни,
стихиите среднощни, пристигащи от небитието
и краткото лято,
което започва през юни.

Крадците на време са алени, златни езици,
огньове, които облизват с върха си небето,
крайбрежните чайки, висящи на тънките жици,
светулките в житните купи,
дъха на полето.

Крадците на време измислят истории красиви
и дърпат конците на твоите чувствени струни.
И Бог е свидетел – аз мразя игрите фалшиви…
но пак им прощавам
за всички лъжи помежду ни.

НОЕМВРИ

Ноември е отворен крематориум
за птиците, отлъчени от ятото
или покривка ледени звънчета
в окаяните градски натюрморти.
Свисти и дъха студове  ноември –
защо не се огледаш и през рамо,
вторачен тъпо в белите си косми
и в глобуси с мащаби непосилни?

С една обувка, хлъзгава и бяла,
летеше хълмът стръмно към небето
и на снега премръзналото тяло
докосваше понякога лицето ми.
И ангелът едва не ме погуби
сред ласките край снежните фронтони,
сред облаци  и сводове от слюда,
които се разстилаха нататък…

Мъгла е днес, в която протестират
на сетивата всички окончания.
Надвесена над себе си напипвам
на глутниците гладните пътеки.
И грубиянствам най-непоетично
с глаголи, от които се зачева.
А думите ми се забиват в кишата.
Ноември е,
                      ноември е,
                                           ноември.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024