Велислава Кандова - Джоб

Хората мълчат в домовете си. Търсим нашия рай в гнездата на щъркелите. Помним Бога в стиховете на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

Майка

Джоб,
в който нямам време да бръкна,
преди се въргаляха,
дрънкайки нежно по дъното,
стихотворение,
хартиена роза,
камъче, счупено точно
на три,
листче, ухаещо на твоя парфюм,
адресът ти,
изписан на него
и повторен старателно
няколко пъти,
за да знам къде живее моето сърце,
и ако поискам
да се върна, и открадна
целувка, а може би две...
А сега, самичко на дъното
спи-
млечно зъбче.

Някъде там

любовта е рус ангел
има сини очи и бели ръце
които стискам до побеляване
сочни устни по-ароматни
от най-дивите ягоди
не помни моето име
но всеки път щом
прошепна в раковината твоето
чувам бушуващото сърце
морските тласъци
оставили бялата пяна
по влажния пясък
все по-самотна и замечтана
преглъщам оранжеви залези
посрещам падащите звезди
с изпочупени пръсти молитвени
тъгуващи по твоето връщане
някога някъде там
където се гуша в ръцете ти
и заспивам засмяна

Кои сме ние и защо сме тук

Щъркелите се объркаха.
Сега ли бяха дошли
или трябваше да си тръгнат закъснели...
Хората мълчаха в сивите си къщи.
Само комините издишаха тъжно.
От уличните локви небето се звереше
все по-грозно и тежко.
Щъркелите не смееха да гледат
нито нагоре към него
докато то ги засипваше с гръмотевици
нито надолу,
там пак беше то.
Къде е нашият рай?
Къде е нашето светло гнездо
в което цвърчаха нашите пилета.
Кои сме ние и защо сме тук?
Сетне заставаха на единия си крак,
обръщаха очи навътре в себе си
и молеха за нас.
Единствени помнеха Бога.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021